— Ти изобщо виждала ли си се отстрани? Кой, кажи ми, би те поискал такава? Нито пари носиш, нито полза, нито особено ум показваш, а самочувствието ти — все едно си министър-председател! — гласът на Йорданка Любомирова кънтеше в тясното антре така, сякаш не говореше, а разбиваше тухли.
— Моля ви, не крещете — отвърнах аз, без дори да разкопчая палтото си. — Прибрах се преди десет минути. От сутринта имам пет спешни казуса, два скандала в отдела и автобус, който заседна на моста. Дайте ми поне да си събуя ботушите, преди да започнете представлението.
— Че тя ботушите щяла да си събува! — изсумтя свекърва ми, намествайки лачената си чанта на рамото, и ме изгледа така, сякаш нарочно съм се изцапала, за да я ядосам. — От кога, моля ти се, трябва да искам разрешение да говоря в този дом?
Николай Огнянов стоеше на прага на кухнята, облечен в избеляла сива тениска и анцуг, с ръце, напъхани в джобовете. Изражението му беше безучастно, все едно обсъждахме времето. Само очите му неспокойно прескачаха — ту към майка му, ту към пода, ту някъде покрай мен.
— Мамо, хайде стига — измърмори той. — Не почвай от вратата.
— А кога да започна? На гробищата ли? — изстреля тя мигновено. — Или когато тя най-после ни изгони от апартамента? Погледни я само. Разхожда се като господарка на света. Кажеш ѝ една дума — и физиономията ѝ става такава, сякаш сме дошли да ѝ просим милостиня.
Оставих чантата си внимателно върху шкафа. Умората се надигна в мен като тежка, позната до болка вълна. Знаех този сценарий наизуст. Първо се захваща за някоя дреболия от бита. После разговорът неизменно стига до парите. Следват подмятания за външния ми вид, възрастта, характера, рода. Николай се превръща в мебел. Аз замълчавам. А през нощта лежа будна, със сърце, което блъска в гърдите ми, и гледам в тавана.
Пет години. Едно и също, с малки вариации според сезона и цените в магазина.
— Какъв е поводът днес? — попитах спокойно. — Супата е безсолна? Кърпите висят накриво? Или пак съм ви поздравила с „неподходящ“ тон?
— Ти и подигравки ще си позволяваш? — пристъпи към мен Йорданка Любомирова. — Аз говоря истината. Синът ми се трепе от работа, а ти само физиономии правиш. Прехвърляш си хартийките в архива, дишаш прах и после се прибираш като велика хранителка на семейството.
— Мамо, недей — обади се Николай.
— Какво „недей“? Лъжа ли е? — тя се обърна към него рязко. — Сметките сами ли се плащат? Хладилникът сам ли се пълни? Колата сама ли се зарежда?
Не се сдържах и се усмихнах горчиво. Колата. Техният олтар. Кредитната чуждестранна машина на Николай, която той почиташе като светиня. За нея вземаше допълнителни смени, отлагаше ремонти вкъщи, повтаряше, че „времената са тежки“, но никога не забелязваше, че препаратът е свършил, че няма тоалетна хартия, че маслото и лекарствата трябва да се купят, че кранът в кухнята капе, а сметката за ток идва на мое име и по странно съвпадение аз я плащам.
— Сметките — повторих. — Добре, че ги споменахте. И храната. И почистващите препарати. И интернетът. И фактът, че синът ви за трети път тази година „ще си купува“ зимни обувки, но вместо това покрива поредния спешен ремонт на автомобила.
— Нямаш право да броиш чуждите пари! — пискливо извика тя.
— Чужди? — погледнах я право в очите. — Значи те не са и мои? Тогава нека изясним: кой през последните три години пазарува храната? Кой плати ремонта на пералнята? Кой поръча нов хладилник, когато старият окончателно издъхна? Кой покри монтажа на вратите, след като вашият син каза „ще го направим някой ден“?
— Лъжеш! — тя удари с длан по шкафа. — Николай прави всичко! Всичко! Ти се залепи за него като кърлеж и стоиш! Още и характер показваш! Коя беше ти преди него? Дойде с една чанта! Без род, без зестра! Той те изправи на крака!
— Мамо, по-тихо — каза Николай, но не за да ме защити, а както се укротява човек, който вдига прекалено шум на стълбището. — Съседите ще чуят.
Тогава нещо в мен изстина окончателно.
Не „мамо, нямаш право да говориш така с жена ми“.
Не „спри“.
Не „грешиш“.
А „съседите ще чуят“. Значи проблемът не е, че ме унижават в собствения ми дом. Проблемът е да не стане публично.
— Великолепно — казах тихо. — Истински пример за съпруг.
— Лена, не започвай и ти — въздъхна Николай, сякаш аз бях дошла да предизвикам бурята. — Вечно преувеличаваш. Мама може да е рязка, но ако се замислиш, по същество…
— По същество? — повторих спокойно. — Довърши. Любопитно ми е какво точно е „по същество“ този път.
Той сви рамене като ученик пред черната дъска.
— Ами… напоследък наистина се държиш така, сякаш всички ти дължат нещо. Отговаряш остро. На мама говориш с пренебрежение. Все си недоволна. Прибирам се, а ти изглеждаш все едно си била на погребение.
— Естествено — кимнах. — Ставам в шест, пътувам през половин София до работа, после минавам през магазина, връщам се и слушам как семейството ти ми обяснява колко съм безполезна. Малцина биха сияли при такива условия.
— Виждаш ли? — поде веднага Йорданка Любомирова. — Чуваш ли я, Николай? Пак те изкарва виновен. Погледни я само — и тя направи крачка напред, готова да излее върху мен следващата порция обиди, които отдавна ѝ бяха на езика.
