— …външен вид, нито пукната пара зад гърба си, а се държи така, сякаш лично е платила този апартамент и издържа всички ни!
Каза го с такова самодоволство, че дори не усети как сама настъпи мястото, където отдавна стърчеше пиронът, на който и двамата щяха да се набучат.
Свалих си шала, сгънах го внимателно и го оставих върху шкафчето до вратата. И тогава ме заля странно усещане — не напрежение, а облекчение. Все едно скандалът не започваше, а приключваше. Сякаш не се прибирах у дома, а влизах в кабинет, където лекарят щеше най-после да произнесе очевидната диагноза.
— Знаете ли какво — подех спокойно. — Май е време да разсеем някои заблуди.
— Какви заблуди пак? — изкриви устни Йорданка Любомирова. — И без този наставнически тон. Не съм ти колежка от офиса.
— Това е повече от ясно — отвърнах. — Поне от време на време бихте могли да чуете как звучите отстрани.
— Елена — Николай Огнянов най-сетне пристъпи към мен, — стига вече. Кажи „извинявай“ на мама и да приключваме. Гладен съм.
Обърнах се към него бавно.
— Сериозно ли? Аз да се извиня? За кое по-точно? Че не подскочих от щастие, когато ме нарекоха парцал без стотинка? Или че не съм въодушевена някой да рови в шкафовете ми в собствения ми дом?
Свекървата пламна в тъмночервено.
— В какъв „собствен“ дом? Да не си изгубила разсъдъка си?
— Казвам го буквално — отвърнах.
— Елена, престани — намеси се Николай вече раздразнено. — Недей с тези сцени. Живеем в служебно жилище, колко пъти ще дъвчем едно и също?
Погледнах го и в този миг окончателно осъзнах докъде се е самозаблудил. Не просто удобно се беше настанил — той истински вярваше в измислената си версия. Преди пет години пристигна при мен с вдлъбнат куфар, две тениски, кутия с инструменти и заем за колата, който още изплащаше. А сега стоеше в коридора и произнасяше „ние живеем“ с такава увереност, сякаш фамилията му беше гравирана върху нотариалния акт.
— Не, Николай — казах тихо. — Това е твоят разказ. В него ти си стопанинът, майка ти — главният проверяващ, а аз съм временно пребиваваща. Само че днес сценарият се променя.
Отворих чантата си и извадих синята пластмасова папка. Същата, която по-рано бях взела от сейфа в отдела, без да съм напълно сигурна защо. Понякога умората предусеща по-добре от разума.
— Какво е това? — присви очи Йорданка.
— Документи — отвърнах. — Онези листове, които според вас цял ден безсмислено размествам.
— Прибери си театъра.
— Напротив. Най-същественото тепърва предстои.
Разгънах страниците и ги подадох към нея.
— Прочетете. Очила имате — виждам ги на верижката.
Тя ги сграбчи рязко, сякаш очакваше да ме разобличи. Николай се надвеси над рамото ѝ. Няколко мига стояха безмълвни. После тя примигна, върна се към първия ред, после към средата, накрая към долния край с печата и подписа.
— Това… какво означава? — гласът ѝ вече не беше победоносен, а объркан.
— Актуално извлечение от Имотния регистър — поясних. — И заверено копие от договора за дарение. Жилището е мое. От 2018 година. Баба ми го прехвърли три години преди сватбата.
Тишината натежа така, че се чу как в банята капка удари мивката.
— Чакай малко — промълви Николай. — Ти казваше… твърдеше, че е старо ведомствено жилище, че се води през архив… че не е твое.
— Казвах толкова, колкото смятах за разумно — отвърнах. — И очевидно съм имала основание.
— Значи си лъгала съпруга си? — издиша Йорданка.
— Не. Проверявах границите — казах спокойно. — И получих ясен резултат. Щом решихте, че апартаментът е „ничий“, изведнъж и двамата се почувствахте собственици. Вие — с ключове, наставления и писъци в коридора. Той — с навика да яде, да спи и да разпорежда, без да поема отговорност.
— Не си позволявай да говориш така за сина ми! — скочи тя. — Той е мъжът тук! Той в тази къща всичко…
— Какво точно „всичко“? — прекъснах я. — Завинти няколко крушки? Купи постелка за банята? Или три пъти обеща да поправи гардероба, а после отнесе половин заплата в сервиза, защото пак нещо в колата „потропвало“?
Николай пребледня; дори устните му посивяха.
— Елена, прекаляваш. Ние сме семейство.
— Семейство щяхме да бъдем, ако поне веднъж през тези години беше казал на майка си „Стига“. Не „мамо, съседите ще чуят“, а „не си позволявай“. Но ти предпочиташе да мълчиш.
— Защото ти непрекъснато провокираш! — избухна той. — Все недоволна, все нещо ти липсва! Мама идва, помага, грижи се, а ти…
— Помага? — засмях се кратко. — Така ли му казвате вече? Да влезеш без предупреждение, да провериш хладилника, да обявиш супата ми за помия, да разместиш дрехите ми, да изхвърлиш любимата ми чаша, защото „не отивала на интериора“, и с часове да ми обясняваш колко не ставам за сина ти? Това ли е грижа?
— Аз се опитвах да те възпитам! — изкрещя Йорданка.
— Не — поклатих глава. — Търсехте сцена, на която да се почувствате значима. И я получихте. Само че представлението приключва.
Тя ме гледаше така, сякаш съм ѝ ударила шамар.
— Какво намекваш?
— Нищо сложно — отвърнах, като внимателно взех документите обратно в ръцете си. — Просто ви съобщавам фактите. И оттук нататък те ще имат последици.
