Вдигнах поглед от документите и произнесох спокойно, без да повишавам тон:
— В момента се намирате в моя апартамент. Вие, Йорданка Любомирова, сте тук като гост. И то нежелан. А ти, Николай — човек, който пребивава временно. И този „временен“ престой приключи.
Тя ме изгледа така, сякаш не е разбрала думите.
— Искаш да ни изхвърлиш ли?
— Вас — незабавно. Него — до един час.
— Ти напълно си изгубила разсъдъка си!
— Напротив — отвърнах тихо. — За пръв път от пет години насам мисля ясно.
Николай направи крачка към мен. Вече не изглеждаше объркан, а раздразнен.
— Елена, стига. Реагираш импулсивно. Ще поговорим спокойно. Ще се укротим. Мама ще си тръгне. Аз ще остана. Ти ще се поуспокоиш.
— Не — повторих. — И ти ще си тръгнеш.
— Къде да отида вечерта?
— При майка си. Нали тя винаги е убедена, че си стълбът на семейството и основният източник на доходи? Чудесен момент да го докажете на практика.
— Нямаш право! — изписка Йорданка. — Той ти е съпруг! Законен! Има вещи тук!
— Наличието на вещи не означава собственост върху имота — отвърнах хладно. — Мога дори да цитирам закона, ако държите.
— Ти си подла — изсъска тя. — Пресметлива, търпелива, крояща планове! Мълча пет години и дебнеше! Нормална жена не действа така!
— Нормална жена не живее в постоянен изпит за издръжливост в собствения си дом — казах аз. — Но явно аз твърде дълго бях ненормално търпелива.
Николай прокара ръце по лицето си и рязко отсече:
— Добре, стига театър. Да, апартаментът е твой. И какво от това? Ние сме семейство. Пет години заедно. Общ живот, общи разходи…
— Общи разходи — кимнах. — Особено когато трябва да нося торбите, да плащам сметките и да мълча. А когато стане дума за собственост — изведнъж „семейство“. Удобна логика.
— Изопачаваш нарочно! — повиши тон той. — И ако сме честни, аз също съм влагал тук пари!
— Колко? — попитах спокойно. — С цифра. Колко вложи в този апартамент, освен едно килимче, два смесителя и самочувствие?
Той отвори уста, но не последва нищо. Йорданка веднага се намеси:
— Няма да ти се отчитаме! Синът ми живя достойно, а ти го използва! Най-хубавите му години ти подари!
— Най-хубавите? — погледнах я почти със съжаление. — През последните пет години синът ви усвои едно умение — да мълчи, когато е удобно. Това може да е навик, но не е постижение.
— Елена — гласът на Николай омекна, — не го прави. Моля те. Да поговорим нормално. Без мама. Разбрах.
— Не — отвърнах. — Не си разбрал. Просто се уплаши. А това са различни неща.
— Какво искаш всъщност?
— И двамата да прекрачите прага и да излезете.
— А ако откажа? — впери се в мен.
Без да отговарям, извадих телефона си, отключих го и отворих набрания номер на районния инспектор. Нямах намерение да звъня. Но по лицето му стана ясно, че ми вярва напълно.
— Сериозно ли? — прошепна.
— За първи път не възнамерявам да ви моля да се държите прилично.
Йорданка изсъска като чайник, оставен на огъня:
— Николай, събирай си багажа. Не се унижавай. Щом не иска по добрия начин — ще стане по трудния. Тя още ще съжалява. Ще разбере какво е загубила.
— Разбира се — казах аз. — Особено след като извадя резервния комплект ключове от чекмеджето и сменя бравите.
Лицето ѝ трепна.
— Какви ключове?
— Онези, които трябваше да ползвате „само докато сме в отпуск“, но така и не върнахте. Отдавна знам за тях. Просто наблюдавах докъде ще стигнете без спирачки.
— Ти си ме следила?!
— Вие влизахте без да звъните в моя дом.
Николай вече бе в спалнята. Отвори гардероба с рязко движение. Застанах на прага.
— Разполагаш с един час. И вземи всичко свое наведнъж. Няма да изпращам забравени вещи по-късно.
— Ще си взема, спокойно — озъби се той, нахвърляйки тениски, чорапи и зарядни в чантата. — Голяма работа. Велика собственичка. Ще видим как ще ти е сама тук.
— Със сигурност по-добре, отколкото в хор с вас.
Той се обърна рязко.
— През цялото време не ми вярваше.
— Не, Николай. През цялото време се надявах да греша.
Думите ми го удариха по-силно от вик. Той замълча.
Йорданка стоеше в коридора. Вече не крещеше. Устните ѝ трепереха — не от болка, а от безсилие. Човек, свикнал да доминира с глас, изглежда жалък, когато се сблъска с печат върху документ и врата, отворена навън.
— Запомни ми думата — каза тя накрая. — Такива като теб свършват сами. Ще останеш без никого. Няма да си нужна на никого.
Погледнах я внимателно и изведнъж всичко ми стана пределно ясно. Тя не пророкуваше моята съдба. Изговаряше собствените си страхове. Да останеш ненужен. Да остарееш. Да бъдеш търпян от учтивост. Затова винаги нахлуваше в чужди пространства — сякаш превземаше територия, където реално никой не я беше канил.
— Може и да е така — казах спокойно. — Но това е по-добре от живота с хора, до които всеки ден се смалявам.
Николай излезе с пътна чанта и раница. Лицето му още беше гневно, но вече и объркано — като на човек, който не е вярвал, че познатият му свят може да приключи в антрето за двайсет минути.
— Ще дойда друг път за останалото — заяви той.
— Не — отвърнах твърдо. — Или го взимаш сега, или идваш по предварителна уговорка, когато на мен ми е удобно. И не сам, а с хамали и списък на вещите. И без майка ти.
