— Нека още в началото изчистим нещата, за да няма после изненади, — Радослав отпи от хартиената чашка, прокара опакото на дланта си по устните и изгледа Елена присвито, сякаш оглежда стока на разпродажба. — На петдесет и четири съм. Имам си навици и не възнамерявам да ги променям. На тази възраст човек не се пренастройва според чужди прищевки.
Елена седеше на пейката в парка и усещаше как под гърдите ѝ се надига гъсто, лепкаво раздразнение. Два часа се беше приготвяла. Изглади палтото, приглади непокорните кичури, сложи онова матово червило, което пазеше за срещи с мъже, способни да я изненадат. И за какво? За да слуша назидателен монолог от човек с износено яке и лъснали лакти, от когото се носеше миризма на евтин тютюн, гранясала мазнина и самочувствие без покритие — от онези, които винаги въздишат шумно на опашката в магазина, убедени, че светът им е длъжен.
— И какви точно са тези навици? — попита тя спокойно, без да се взира в пожълтелите му нокти с тъмна линия отдолу. Все още се държеше. Беше на четиридесет и седем. Беше отгледала дъщеря, изплатила жилищния кредит, сглобяваше мебели по схема без да греши и отдавна не зависеше от никого. Но понякога в нея се обаждаше наивната надежда, че може да срещне свестен човек и че онлайн кореспонденцията може да се превърне в нещо истинско, а не в поредния урок по търпение.
— Нищо сложно. Елементарни мъжки изисквания, — Радослав вдигна пръст и направи пауза, сякаш държи реч пред публика. — Първо — у дома винаги да има топла вечеря. Сготвена от пресни продукти. Забрави за замразени пелмени, полуфабрикати и „само претопли в микровълновата“. Такива боклуци не ям. От фабричната храна получавам киселини, стомахът ми вече не е като на трийсетгодишен. Разбираш ме, нали? Искам супа, основно, гарнитура. Всеки ден, не от време на време. Ако една жена реши да гради семейство, това е част от ролята ѝ.
Елена повдигна леко вежди, но замълча. В гърлото ѝ заседна буца — не знаеше дали ѝ идва да се разсмее или да избухне.
— Второ, — продължи той, наслаждавайки се на собствения си глас, който звучеше като присъда, — никакво мрънкане и разпити. Връщам се от работа изтощен — и физически, и психически. Трябва ми спокойствие. Жената създава уют, не разпитва. Без „как мина денят“, без „защо закъсня“, без „какво мислиш“. Не давам отчет. Искам да седна, да събуя обувките, да пусна телевизора или да прелистя вестника, без някой да ми говори на главата. Това не е молба, а условие за нормален живот.
— И третото? — гласът ѝ остана равен, макар че пръстите ѝ се бяха свили в юмруци под плата на палтото.
— Трето — личното ми пространство е неприкосновено. Уикендите са за риболов или за гаража с приятелите. Там си почивам. Без проверки по телефона. Никакви „къде си“, „кога се прибираш“, „защо не вдигаш“. Пълнолетен съм и знам какво правя. Ако една жена не схваща тези елементарни неща, значи не ѝ трябва партньор, а проект за превъзпитание. Аз не съм проект. Аз съм завършен продукт.
Той млъкна и отново отпи. Погледът му се впи в Елена с очакване. Очевидно предполагаше, че ще се възхити на откровеността му, ще кимне покорно и ще предложи още утре да му сготви супа. В неговата представа за света покорството беше разменна монета, а той се виждаше като този, който я раздава.
— Доста впечатляващ списък, — каза Елена и внимателно остави чашката си на пейката. Вятърът залепи по бузата ѝ пожълтяло листо, но тя дори не трепна. — Значи: всекидневна кухня на ресторантско ниво, пълна тишина вечер и свободни уикенди без мое присъствие и без въпроси. Така ли изглежда проектът ти за съвместен живот?
— Точно така, — кимна самодоволно Радослав. — Аз съм директен човек. Казвам какво очаквам — без игрички, без намеци, без модерни глупости от типа „търся себе си“. Зная какво искам.
— Чудесно. Тогава отговори ми на нещо, — тя го погледна право в очите, въпреки че вътрешно ѝ се искаше да стане и да си тръгне. — Какво даваш ти? Какво получава жената, която ще готви, ще мълчи, когато си в лошо настроение, и ще изчезва от живота ти през почивните дни? Освен списък с правила, какво внасяш в тази връзка?
Радослав примигна. По лицето му се изписа неподправено недоумение, сякаш въпросът нарушаваше законите на неговата вселена. Потърси отговор във въздуха, както човек търси ключ в джоб, в който никога не го е слагал.
— Как така какво? — намръщи се той, гласът му натежа. — Аз съм мъж. Работя. Нося пари вкъщи. Давам стабилност, защита, мъжка енергия. Това не ти ли стига? Днешните жени все не им е достатъчно. Искат цветя, ресторанти, пътешествия, емоционална подкрепа. Кой ще го осигури? Аз. Ще бъда до теб. Ще бъда съпруг. Това не е ли напълно достатъчно?
Нещо в Елена се скъса. Години на компромиси, премълчани забележки и тихи разочарования избиха на повърхността като вода, пробила напукан бент.
— Сериозно ли говориш? — гласът ѝ отекна рязко в есенната алея и няколко минувачи се обърнаха. Тя не им обърна внимание. — „Мъжка енергия“ и „стабилност“? Радослав, ти не търсиш партньор. Търсиш безплатна прислуга с бонус интимност и задължително мълчание! Нужна ти е готвачка, която да не задава въпроси, домакиня без глас и удобна жена за онези вечери, когато решиш да се почувстваш важен. А в замяна предлагаш собственото си присъствие на дивана и правото никой да не те безпокои. Това, което описваш, не е връзка между равни. Това е схема, в която ти консумираш, а жената обслужва системата. И ти наистина очакваш някой да се съгласи на подобна сделка, без дори да се замисли каква цена ще плати.
