Гласът на Димитър Калинов остана спокоен и уверен, докато довършваше изречението си.
Гергана най-сетне отдели очи от екрана на телефона. Погледът ѝ първо се спря върху изпълнителния директор, а след това бавно се премести към Елена, застанала до него.
Елена ясно видя как по лицето ѝ премина цяла буря от емоции — от недоумение, през внезапно разпознаване, до откровен потрес.
— Какво означава това… — Гергана рязко се надигна от стола. — Да не би да има някакво объркване?
— Моля, седнете — отвърна равномерно Димитър Калинов. — Няма никаква грешка.
— Но тя… — Гергана посочи Елена с рязко движение. — Тя е просто анализатор!
— Беше анализатор — коригира я той. — От днес е директор „Развитие“. И очаквам към новия ръководител да се подхожда с необходимото уважение.
Гергана се отпусна обратно на стола, сякаш краката ѝ изведнъж бяха омекнали. Лицето ѝ ту пребледняваше, ту пламваше в червено. Гледаше Елена така, сякаш пред нея стоеше призрак.
Елена пристъпи напред.
— Благодаря, господин Калинов. Колеги, предполагам, че новината е изненадваща за мнозина. В следващите дни ще се радвам да разговарям с всеки от вас — да обсъдим текущите проекти и бъдещите цели. Ще изслушам всички идеи. Вратата ми ще бъде отворена.
Говореше уверено, без да повишава тон. Вътрешно обаче усещаше как напрежението пулсира във вените ѝ — не от страх, а от осъзнаването, че точно сега животът ѝ поема в нова посока.
Срещата продължи още около двайсет минути. Димитър Калинов изложи приоритетите за тримесечието, спомена новите партньорства и разширяването на дейността. През цялото време Гергана мълчеше, стиснала телефона си до побеляване на пръстите.
Когато съвещанието приключи, служителите започнаха да се разотиват. Няколко души се приближиха до Елена, за да я поздравят и да се представят лично. Тя отвръщаше с усмивка, разменяше ръкостискания и се стараеше да запомни имената им.
Гергана излезе почти веднага, без дори да я погледне.
Елена проследи отдалечаващата се фигура с очи и тихо си пое въздух. Първата битка беше зад гърба ѝ.
Останалата част от деня премина в непрекъсната заетост. Трябваше да се настани в новия си кабинет — просторно ъглово помещение на третия етаж с изглед към площада. Проведе разговори с ключови служители, прегледа активните задачи, подписа куп документи. Потопи се изцяло в работата и часовете се изнизаха неусетно.
Когато офисът почти се беше опразнил, тя седеше зад новото бюро и преглеждаше отчети. На вратата се почука.
— Заповядайте.
Вътре влезе млада жена с къса коса и проницателен поглед.
— Елена Владимировна? Аз съм Маргарита, анализатор. Може ли за малко?
— Разбира се, седнете.
Маргарита се настани внимателно.
— Исках само да ви кажа… Повечето от нас наистина се радват на назначението ви. През последните шест месеца вие буквално спасявахте проекти, които всички бяха отписали. И умеете да работите с хора — не като…
Тя замълча неловко.
— Не като предишния директор? — довърши спокойно Елена.
— Да. Христофор Радев беше… труден. Мнозина не издържаха на стила му.
— Благодаря за искреността — кимна Елена.
След като Маргарита излезе, тя се замисли. Значи проблемът не е бил в екипа, а в управлението. Предстоеше ѝ да изгради различна атмосфера — на доверие и партньорство.
Малко след девет тя напусна сградата. Паркингът беше почти празен. Докато изваждаше телефона си, за да повика такси, зад гърба ѝ прозвуча познат глас:
— Ти изобщо осъзнаваш ли какво направи?
Елена се обърна. Гергана стоеше на няколко крачки, облегната на капака на колата си.
— Върша си работата — отвърна спокойно Елена. — Също като теб.
— Работата си? — Гергана пристъпи напред, очите ѝ проблясваха. — Ти специално ли постъпи тук, за да ми навредиш?
