Постепенно задачите започнаха да се трупат — един проект след друг, и всеки по-успешен от предишния. Димитър Калинов я забеляза истински, когато за по-малко от два месеца тя успя да спаси договор с голям строителен инвеститор, който всички вече бяха отписали. Малко след това ѝ предложи да оглави ново направление в компанията.
Таксито пристигна — бяла „Камри“ с ожулена предна броня.
— До улица „Ленина“, — каза Елена, настанявайки се отзад.
Шофьорът само кимна и автомобилът плавно потегли.
Градът се нижѐше зад стъклото — познатите централни булеварди постепенно отстъпваха място на по-тихи квартали. Погледът ѝ се плъзгаше по витрините, по малкото минувачи, по заснежените междублокови пространства. Учудващо, вътрешно беше спокойна. Обикновено след сблъсъци с Гергана дълго премисляше всяка дума, връщаше сцените отново и отново и си представяше как е могла да реагира по-удачно. Днес обаче в съзнанието ѝ нямаше нито укор, нито съжаление — само необяснима лекота.
Апартаментът я посрещна със студен въздух и застоял мирис. Тя веднага открехна прозореца, пусна отоплителния уред и извади лаптопа от чантата. Предстоеше ѝ подготовка за понеделник — трябваше да се запознае детайлно със структурата на отдела, да прегледа активните проекти и да набележи първите конкретни стъпки.
Работи до късно, докато клепачите ѝ натежаха от умора. Накрая се отпусна върху тесния диван, завита със старото одеяло, което пазеше още от студентските години в общежитието.
В понеделник алармата звънна в седем. Елена избра строг тъмносин костюм, прибра косата си в изчистен кок и заложи на дискретен грим. От огледалото я гледаше жена със самоуверен поглед — човек, който ясно осъзнава собствената си стойност.
В офиса пристигна точно в девет. Димитър Калинов вече я очакваше в заседателната зала, заедно с директора „Човешки ресурси“ и главния счетоводител.
— Елена Владимировна, — изправи се той и ѝ подаде ръка. — Радвам се, че приемате новата роля. Сега ще направим кратък преглед на ситуацията, ще уточним приоритетите, а в десет часа започва общото събрание на отдела.
Събрание. Значи Гергана щеше да научи всичко още днес.
Елена само кимна, прикривайки напрежението си. Димитър Калинов отвори папката пред себе си и започна да разяснява състоянието на отдел „Развитие“. Три мащабни проекта чакаха окончателно одобрение, две нови направления изискваха незабавно внимание, а освен това предстоеше и преструктуриране на екипа.
— Най-сериозният проблем е текучеството, — отбеляза той, прелиствайки отчетите. — За дванадесет месеца са напуснали седем души. Трябва да разберем каква е причината и какво се случва в колектива.
Елена слушаше съсредоточено и си водеше записки. Още от предишните шест месеца имаше ясна представа къде се крие проблемът. Бившият директор по развитие, Христофор Радев, бе човек от старата школа — твърд, властен и нетърпящ възражения. Хората не си тръгваха заради възнагражденията, а защото атмосферата ги задушаваше.
В десет часа слязоха в голямата конферентна зала на втория етаж. Около тридесет служители вече бяха заели местата си край продълговатата маса и тихо разговаряха помежду си. Елена разпозна няколко лица — колеги, с които беше работила по различни задачи.
Гергана още не се виждаше.
Димитър Калинов се прокашля, за да привлече вниманието на всички.
— Колеги, благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Имам важно съобщение. От днес отдел „Развитие“ ще бъде ръководен от Елена Владимировна Соколова. Повечето от вас са работили с нея и знаете, че резултатите ѝ през последните месеци са повече от впечатляващи.
В този момент вратата се отвори рязко. Гергана влезе, държейки чаша кафе, и без да вдигне поглед от телефона си, се насочи към свободното място в края на масата.
— …затова съм убеден, че под нейното управление ще постигнем съвсем ново ниво на развитие, — продължи спокойно Димитър Калинов.
