— Калина, ти да видиш какво беше днес на плажа! — Жанета Александрова почти се строполи върху стола и театрално извъртя очи. — Игла да хвърлиш, няма къде да падне. Половин час обикалях да намеря място, а като най-сетне се настаних, до мен се разположи семейство с три крещящи хлапета. Кажи ми как издържаш всяко лято на тази лудница?
Калина Живкова само се подсмихна и продължи да лъска бара, който и без това блестеше. Навик — ръцете ѝ вършат работа, докато мислите ѝ бродят другаде.
— Свиква се — отвърна спокойно тя. — През зимата тук е пусто и тихо, направо приказка. А щом дойде лятото — работим на пълни обороти, за да изкараме за по-студените месеци.
Телефонът в джоба ѝ започна да вибрира настойчиво. Калина се намръщи, извади го и щом видя името на дисплея, усмивката ѝ угасна.
— Извинявай, това е свекърва ми. Връщам се след малко.
Отдръпна се към прозореца, пое дълбоко въздух и прие обаждането.
— Добър ден, Йорданка Балканска.
— Калинче, мило дете! — гласът отсреща звучеше прекалено бодро. В главата на Калина веднага светна предупредителна лампичка. — Как сте? Как е моят Радослав Маришки? Да не е отслабнал от работа?
— Всичко е наред. Работим доста. Радослав е затрупан със сложен проект и често се прибира късно.
— Горкият ми син! Съвсем ще го съсипят от труд! — въздъхна шумно Йорданка. — Та с Емил Каменар си говорихме и решихме — защо да си стоим у дома? Може да дойдем при вас за седмица-две, да подишаме морски въздух, да видим детето си…
Стомахът на Калина се сви. Спомените от миналото лято изплуваха мигом — безкрайни забележки как готви, как чисти, как се облича, как говори… Четиринадесет дни истинско изпитание.
— Йорданка Балканска, моментът не е много подходящ — поде предпазливо тя. — Започнахме ремонт на банята, половината е разбита. Радослав почти не се прибира, а аз съм в кафенето от ранни зори до късно вечер — сезонът е в разгара си…
— Ние няма да ви тежим, напротив — ще помагаме! — прекъсна я свекървата. — Емил е златен майстор, ще оправи банята за нула време. А аз мога да съдействам в заведението — все пак тридесет години съм ръководила хора.
„О, да, ръководила…“ — мина ѝ мрачно през ума.
— Може би по-добре през септември? Когато туристите намалеят и ще е по-спокойно…
— Добре, добре — съгласи се изненадващо лесно Йорданка. — Ще помислим. Поздрави Радослав!
Калина прекъсна разговора и си отдъхна. Когато се върна при Жанета, тя вече отпиваше от мохитото си с видимо удоволствие.
— Да не би пак да планира визита? — присви очи приятелката ѝ.
— Представи си — искаше да идва. Но май успях да я разубедя.
— Същата онази, която миналото лято изпра всички ти кърпи, защото „миришели странно“? — подсмихна се Жанета. — И ти показваше как правилно се реже лук?
— Същата. — Калина поклати глава. — Мисля, че този път се разминахме.
Само че грешеше.
Три дни по-късно тя стоеше насред кухнята и гледаше втренчено телефона си. Беше прочела съобщението поне пет пъти, но все още не можеше да осмисли написаното.
„Скъпа Калинче! Вече сме на път, довечера пристигаме. Посрещнете ни на гарата в 19:40. Не сме сами — с нас са сестрата на Емил, Зорница Филипова, и нейният внук Любомир Лъвов. Надяваме се ремонтът е приключил! Прегръдки!“
— Радослав! — набра тя съпруга си с треперещи пръсти. — Майка ти пътува насам! И то не сама — цяла делегация води!
— Как така пътува? — чу се шум от разместване на документи. — Нали каза, че ще мисли…
— Вече са във влака! Четирима души! А банята е разбита, диванът побира трима и нямам представа къде ще ги настаним!
Отсреща настъпи неловко мълчание.
— Ще измислим нещо… — промълви неуверено Радослав. — Няма да е завинаги.
— Помниш ли какво беше миналия път? — гласът ѝ трепереше. — Две седмици напрежение! А сега са още повече!
— Какво да направя? Да им кажа да се връщат?
— Да! Точно това! — избухна тя, но веднага осъзна колко безсмислено звучи. — Добре. Ти ги посрещни. Аз ще остана в кафенето по-дълго. И ги предупреди, че ще спят сред строителна площадка.
Затвори и погледна часовника. Оставаха шест часа до пристигането на „скъпите гости“. Шест часа да събере сили.
— Калинче, слънчице мое! — Йорданка Балканска я прегърна демонстративно, обвивайки я в тежък облак скъп парфюм. — Толкова ни липсваше!
Калина се усмихна насила и огледа четиримата, изпълнили тясното антре. Йорданка — безупречно поддържана, със стегната прическа и ярко червило. До нея Емил Каменар — висок, слаб мъж с добродушен поглед. Малко по-назад — пълничка жена около петдесетте, вероятно Зорница Филипова. А до вратата — дългучест тийнейджър със слушалки, очевидно Любомир Лъвов.
— Много… уютно жилище имате — огледа се Йорданка. — Малко е тясно за семейство, но гледката и въздухът компенсират. Сега разбирам защо рядко идвате при нас.
Радослав стоеше притихнал, избягвайки погледа на жена си.
— Започнахме ремонт — опита се да обясни той.
— Видяхме — надникна в банята свекървата, където лежаха инструменти и стари плочки. — А майсторът?
— Изчезна с капарото — сухо отвърна Калина.
— Ето защо е хубаво, че сме тук — оживи се Йорданка. — Емил ще оправи всичко. Нали така?
Свекърът само въздъхна и остави куфара.
— А сега едно чайче ще ни дойде добре — нареди тя. — Докато се настаним. Радослав, покажи на момчето къде ще спи.
Калина се оттегли в кухнята и наум започна да брои. „Само две седмици…“
На третата сутрин се събуди от остра болка в кръста. Тесният кухненски диван, на който с Радослав спяха откакто бяха отстъпили спалнята си, изобщо не беше предназначен за двама. Часовникът показваше пет и половина — след час и половина трябваше да отвори заведението.
Тя се измъкна тихо и тръгна към банята. Вратата беше заключена.
— Кой е? — прозвуча бодрият глас на Йорданка Балканска.
— Аз съм. Трябва да се приготвя за работа.
— Тъкмо влязох във ваната, миличка. Не може ли малко по-късно?
Калина притисна клепачи.
— След час трябва да съм в кафенето.
— Ах, това твое заведение… — измърмори свекървата. — Добре, още пет минути.
Двайсет минути по-късно Калина най-сетне влезе. Водата в мивката не се оттичаше — явно нещо беше попаднало в сифона.
В кухнята вече беше Зорница Филипова, която пържеше яйца.
— Добро утро — каза тихо тя. — Закуска?
— Благодаря, но закъснявам — отвърна Калина, сипвайки си кафе в термочаша.
Зорница се поколеба, после снижи глас:
— Йорданка Балканска е… доста енергична жена. Познавам я отскоро, но вече получих достатъчно съвети за цял живот.
Калина я погледна изненадано, усещайки, че този неочакван съюзник може да се окаже единствената ѝ глътка въздух в предстоящите дни.
