Зорница пристъпи към хладилника, отвори го и започна внимателно да оглежда съдържанието му, сякаш преценяваше ходовете в сложна партия шах.
— Трийсет години съм в кухнята — подхвърли спокойно тя. — Работила съм и като главен готвач. Излизала съм от къде ли не по-заплетени ситуации.
Калина я изгледа с видимо съмнение.
— И какво предлагате?
— Виж сега… — Зорница измъкна лист и химикал и започна бързо да нахвърля идеи. — Ориз имаш достатъчно. Морските дарове ще стигнат. Зеленчуци — също. Можем да направим паеля — ефектна е и засища. Рибената супа ще заменим с лек зеленчуков крем с домашни крутони. За начало — различни брускети. А щом разполагаш с брашно, ще изпечем и пресен хляб.
— Но става дума за двайсет души… — колебливо отвърна Калина.
— Ще се справим — уверено кимна Зорница. — Важни са подправките и поднасянето. Носила съм си няколко неща — навик от едно време, никога не тръгвам без тях.
Колебанието на Калина продължи само миг.
— Добре. Действахме! — решително каза тя. — Жанета, обади се на туристите и им кажи, че ги очаква специално меню, приготвено от шеф-готвач!
Следващите няколко часа се превърнаха в истински спектакъл. В кухнята Зорница дирижираше като маестро — ясни команди, точни движения, нито един излишен жест. Калина и помощничките ѝ едва смогваха да изпълняват указанията. Под пръстите на новата им съюзничка обикновените продукти се преобразяваха в ястия, достойни за гурме списание.
— Къде сте усвоили такъв майсторлък? — не се сдържа Калина, докато наблюдаваше как ножът на Зорница се движи с прецизността на хирург.
— Дълги години бях в ресторант към голям хотел — отвърна тя. — Започнах като помощник и стигнах до главен готвач. Случвало се е доставките да закъснеят, печките да откажат точно преди банкет… Научаваш се да намираш изход.
— А защо напуснахте?
За миг погледът на Зорница помръкна.
— Съпругът ми се разболя тежко. Наложи се да оставя всичко и да се грижа за него. Преди три години си отиде. А аз така и не се върнах в професията — свикнах да стоя у дома.
Калина кимна мълчаливо. В тази жена имаше тиха устойчивост — нито оплаквания, нито самосъжаление. Само спокойна увереност.
Когато туристите пристигнаха, всичко бе подредено до съвършенство. Масите бяха украсени с цветя, чиниите изглеждаха като от рекламен каталог. Обядът премина блестящо — гостите останаха възхитени и дори поискаха допълнително.
— Спасихте ме — каза искрено Калина, след като последният клиент си тръгна. — Не знам как да ви се отблагодаря.
Зорница се усмихна смутено.
— И за мен беше радост. Ръцете ми бяха затъжили за кухнята.
— А бихте ли останали? — изненадващо предложи Калина. — Поне докато сте тук на почивка. Имам нужда от човек в кухнята, а вие… вие сте истинско откритие.
Зорница се замисли за кратко.
— Защо не? Любомир по цял ден е на плажа, Йорданка и Емил се оправят сами… Съгласна съм.
Стиснаха си ръцете и Калина осъзна, че за пръв път от дни се усмихва без притворство.
Вечерта тя се прибра у дома с по-леко сърце. Денят беше успешен, а новото партньорство ѝ вдъхваше сигурност. В апартамента цареше необичайна тишина. В хола седеше само Емил Каменар, вперил поглед в телевизора.
— Къде са всички? — попита тя, докато събуваше обувките си.
— Йорданка и Радослав излязоха да вечерят в ресторант. Любомир е на кино с приятели. А Зорница явно още е при теб в заведението.
— Да, днес буквално ни измъкна от бедствие — отвърна Калина и си наля чаша вода. — А вие защо не излязохте?
Емил въздъхна.
— Уморих се от едни и същи разговори. Йорданка настойчиво убеждава Радослав, че трябва да се преместите при нас. Според нея в столицата кариерата му щяла да процъфти.
Калина едва не се задави.
— Да се преместим? А кафенето ми? Целият ми живот е тук.
— Казах ѝ същото — кимна свекърът. — Но когато тя си науми нещо…
— Радослав как реагира?
— По-скоро мълчи. Според мен идеята не му допада. Тук е щастлив — личи си. Работата му върви, морето е на една ръка разстояние.
Калина седна до него.
— Как издържахте толкова години с човек, който винаги трябва да има последната дума?
Емил се усмихна тъжно.
— Не е лесно. Особено след историята с Мартин. Тогава трябваше да ѝ се противопоставя, но премълчах. Надявах се, че всичко ще се подреди. Не се подреди.
Той замълча, после добави по-тихо:
— Йорданка по сърце не е лоша. Просто е свикнала да командва — първо ученици, после нас у дома. Когато някой не ѝ се подчини, се чувства изгубена.
Погледът му се спря на снимката на Калина и Радослав пред морето — усмихнати, безгрижни.
— Не позволявай да ви раздели. Аз сгреших веднъж и загубихме Мартин. Не искам същото да се повтори.
Вратата се отвори — Йорданка Балканска и Радослав се върнаха. По напрегнатото лице на съпруга си Калина разбра, че вечерята не е минала леко.
— О, снаха ни се е прибрала — поде Йорданка с престорена бодрост. — Наговорихте ли се с приятелката?
— Работех — отвърна спокойно Калина. — Между другото, Зорница се оказа изключителен професионалист. Днес спаси заведението ми.
— Зорница? — учуди се свекървата. — Та тя е просто домакиня.
— Напротив — шеф-готвач с три десетилетия опит. И от утре започва работа при мен.
Радослав повдигна вежди.
— Леля Зори? Сериозно?
— Абсолютно. Има златни ръце.
Йорданка изсумтя пренебрежително.
— Хайде стига! Какъв готвач е тя? Винаги е била разсеяна.
— Мамо, достатъчно — изрече твърдо Радослав. — Дори не си опитвала от храната ѝ.
Калина го погледна изненадано — за първи път той ѝ възразяваше открито.
— Ние с Радослав обаче обсъдихме нещо по-важно — побърза да смени темата Йорданка. — Почти се съгласи, че е време да се преместите при нас. Нали, сине?
Радослав срещна погледа на жена си.
— Казах, че ще помислим. Решението ще вземем двамата.
— „Двамата“? — възмути се тя. — Ти си мъжът! В столицата те чака истинска кариера, а не тази провинциална работа.
— Работата ми е отлична — отвърна спокойно той. — Водещ инженер съм, имам добра заплата и перспектива. В големия град ще бъда просто още един сред хиляди. Тук съм ценен специалист. И ни харесва да живеем край морето.
Йорданка стисна устни.
— Ясно. Значи съпругата ти командва.
На следващата сутрин Калина откри неприятна изненада. Докато подреждаше бюрото си, забеляза, че папките са разместени. Банковите извлечения, които винаги държеше в долното чекмедже, стояха отгоре, а част от документите бяха разхвърляни.
Прегледът ѝ потвърди подозренията — някой бе намерил договора за кредита, взет за разширението на кафенето. Радослав знаеше за него, но подробностите рядко обсъждаха — Калина сама водеше отчетността и плащаше вноските редовно.
Не беше трудно да се досети кой е ровил.
През целия ден тя очакваше буря. Беше сигурна, че Йорданка няма да пропусне подобен повод.
И наистина — вечерта, докато всички похапваха ароматното рагу, приготвено от Зорница, свекървата небрежно подхвърли:
— Радославе, знаеш ли, че жена ти дължи на банка солидна сума?
Калина застина. Радослав погледна майка си изненадано.
— Ако става дума за кредита за кафенето — да, знам.
— И не те притеснява? — настоя тя. — Това е риск! Ами ако бизнесът се провали?
— Няма да се провали — отвърна той спокойно. — Вече трета година носи стабилна печалба. Кредитът беше за разширяване на верандата и резултатът е налице — приходите се увеличиха с трийсет процента.
Йорданка Балканска очевидно не беше подготвена за такъв отговор и за миг остана безмълвна, но по погледа ѝ личеше, че темата далеч не е приключила.
