Подозрението проблесна в съзнанието на Калина като светкавица — възможно ли е в „отсрещния лагер“ да се е появила пукнатина?
— Обича да се намесва и да е полезна — отвърна тя внимателно. — Най-вече когато никой не я е канил.
Зорница се усмихна едва забележимо.
— Любомир е решил днес да ходи на плаж. Къде е най-добре да се насочи?
— Да върви направо и да не отбива никъде. След пет минути ще е на централния плаж. — Калина затвори термочашата. — Извинявай, но трябва да тръгвам.
Когато излезе, от спалнята се разнесе настойчивото звънене на будилник. Още един ден под знака на „гостуването“ започваше.
— Калина, пространството ти е организирано напълно погрешно — заяви Йорданка Балканска, настанила се с достойнство на ъгловата маса в кафенето. — Масите трябва да се разместят, а менюто да се преработи. Прекалено много морски дарове си сложила. Хората идват на море да си починат, не да дъвчат риба по цял ден.
Калина преброи до десет наум, преди да отговори.
— Всичко е премислено. А морските специалитети са ни най-търсени.
— И още нещо — сервитьорката ти. Полата ѝ е прекалено къса. Това е семеен обект, не нощен бар.
Ставаше дума за Жанета Александрова, която след напускането на предишната си работа бе приела да помогне в най-натоварения период.
— Жанета е не само мой близък човек, но и отличен професионалист — отвърна хладно Калина. — Униформите са еднакви за всички.
Йорданка стисна устни и демонстративно се извърна. Точно тогава в заведението влезе Радослав Маришки. Щом видя майка си, повдигна вежди, но миг по-късно беше уловен в шумна прегръдка.
— Сине! Как така толкова рано си се измъкнал от работа? — запя тя.
— Реших да мина да видя Калина. — Погледът му потърси този на съпругата му. — Как вървят нещата?
— Чудесно — процеди тя. — Особено когато получавам уроци по управление от хора, които никога не са държали собствен бизнес.
Радослав вдигна ръце примирително.
— Мама просто иска да бъде полезна…
— Разбира се! — поде Йорданка. — Може да не съм ресторантьор, но с хора умея да работя. Тридесет години съм била в училище. Това не е малко. А твоята Жанета е много симпатично момиче. Вчера с Радослав си говориха така оживено, докато теб те нямаше…
Студена вълна премина през Калина. Тя отлично разбираше накъде водят тези думи.
— Жанета ми е най-близката приятелка — произнесе равномерно. — И двамата с Радослав разговарят нормално, както зрели хора.
— Естествено, естествено — кимна Йорданка. — Просто забелязах колко се разпалва синът ми в нейно присъствие. Става по-жизнен, по-разговорлив…
— Мамо! — опита се да я прекъсне Радослав, но вредата вече беше нанесена.
Калина се обърна рязко и се скри в кухнята. Облегна се на стената и затвори очи. Дали Йорданка наистина се опитваше да посее раздор между нея и Радослав, или това беше поредният начин да я разклати?
Измина седмица от „десанта“. Калина се чувстваше като изцеден плод — сезонът беше в разгара си, кафенето кипеше от клиенти, у дома напрежението не стихваше, а забележките на свекърва ѝ валяха непрекъснато.
Радослав започна да се прибира все по-късно. А когато беше вкъщи, бързаше да си легне, за да избегне семейните обсъждания. Калина го разбираше — трудно е да си между чука и наковалнята. Но усещането, че остава сама в тази битка, я изтощаваше.
Неочаквана подкрепа се оказаха Зорница и Любомир. Лелята на Радослав беше сдържана, разумна жена. Тя тихо поемаше домакинските задачи, без да се меси и без да поучава. А Любомир прекарваше дните си на плажа, където бързо се сприятели с местните момчета.
За изненада на Калина, Емил Каменар действително се зае с ремонта на банята — и то с умения, които далеч надминаваха тези на изчезналия майстор.
— Къде сте се научили така да редите плочки? — попита тя, наблюдавайки уверения му жест.
— Като млад работех по строежи — усмихна се той. — После у дома всичко сам съм правил. Йорданка не обича външни хора да ѝ се мотат.
— Йорданка Балканска не обича доста неща — изпусна се Калина.
Емил я изгледа внимателно.
— Лош човек не е. Просто е свикнала да командва. Цял живот е строявала ученици — трудно ѝ е да спре.
— А по-големият ви син… — започна Калина и млъкна, спомняйки си молбата на Радослав да не засяга темата.
Лицето на Емил помръкна.
— С Мартин Огнянов отношенията са… сложни. По-точно с Йорданка. Замина за Канада преди десет години. Оттогава сме го виждали два пъти.
— Съжалявам, не исках…
— Няма нищо. Йорданка трудно признава грешка. А Мартин е инат — прилича ѝ. Два еднакви характера се сблъскаха челно.
Стъпки в коридора прекъснаха разговора.
— Калина, какъв е този хаос в шкафовете? — Йорданка шумно пренареждаше тенджерите. — Подредих всичко наново, сега е далеч по-логично.
Търпението на Калина се скъса.
— Моля ви, не пипайте нещата ми! Беше ми удобно така!
— Но това е абсурдно! Тежките съдове трябва да са долу, не горе. Можеше да се нараниш!
— Това е моята кухня! Аз готвя тук всеки ден и знам кое ми върши работа!
Йорданка се изправи високомерно.
— Опитах се да помогна. Ако предпочиташ безредие — изборът е твой.
На прага се появи Радослав. По изражението му личеше, че е чул всичко.
— Какво става? — попита уморено.
— Съпругата ти не оценява грижите — възкликна Йорданка. — Цял ден подреждам, а тя е недоволна!
— Не съм искала да подреждате! — повиши тон Калина. — Исках само да не се месите!
Радослав прокара ръка по челото си.
— Нека се успокоим…
— Не, няма да се успокоя! — обърна се тя към него. — Седмица мълча. Търпя критики, намеси, намеци. Но това е моят дом и имам право да решавам как ще изглежда!
— Калина! — смъмри я той. — Не говори така на майка ми!
— А как? Тя дойде без предупреждение, зае спалнята ни, пренареди кухнята ми, поучава ме как да работя и намеква, че между теб и Жанета има нещо!
Йорданка се хвана за гърдите с възмутен вид.
— Никога не съм казвала подобно нещо! Радослав, чуваш ли я?
— Не си измислям! — гласът на Калина трепереше. — Постоянно казвате едно, а внушавате друго. „Колко мила е Жанета“, „Как синът ми оживява край нея“. Как да го тълкувам?
— Стига, Калина — в гласа на Радослав се появи твърдост. — Преувеличаваш.
— Аз преувеличавам? Чудесно! Значи аз съм виновна! Добре тогава — тръгвам си. Ще нощувам у Жанета, щом толкова я харесвате!
Грабна чантата си и излезе, хлопвайки вратата. Едва навън си позволи да заплаче.
На следващата сутрин я чакаше нов удар — камионът с продуктите не пристигна. Доставчикът, с когото работеше вече втора година, се обади с извинения: превозното средство се повредило, доставката щяла да се забави поне с ден.
— И сега? — Жанета я гледаше притеснено. — Днес имаме група туристи за обяд — двадесет души!
Калина отвори хладилника. Наличностите бяха оскъдни — тъкмо се канеше да зареди.
— Ще трябва да отменим и да върнем парите — прошепна тя.
— Ами ако измислим нещо? — прозвуча познат глас.
Калина се обърна. На прага стоеше Зорница.
— Реших да проверя дали имате нужда от помощ — каза тя спокойно. — Изглежда съм улучила точния момент.
— Освен ако не умеете да създавате ястия от нищото… — отвърна горчиво Калина.
Зорница се усмихна леко.
— От нищото — не. Но от това, което вече имаш, може да се получи повече, отколкото предполагаш.
