Усещането за вина я заля като студена вълна и притъпи съпротивата ѝ.
– Добре… – прошепна едва чуто. – Нека остане за известно време.
Само след седем дни Росица Калинова вече се беше настанила в хола им. Донесе три препълнени куфара и още в първия час започна да размествa всичко. Телевизорът беше преместен до прозореца, диванът – избутан до отсрещната стена, а саксиите на Виолета – изнесени на балкона.
– Така ще влиза повече светлина – обясняваше свекървата, докато местеше мебели с увереността на човек в собствения си дом. – Тези растения само събират прах.
Виолета стоеше безмълвна и гледаше как дневната ѝ постепенно се превръща в нечия чужда спалня. Борис не просто не възрази – той помагаше. Носеше куфарите, подреждаше дрехите на майка си, нагласяше възглавниците.
– Мамо, удобно ли ти е тук? – попита я той загрижено.
– Ще се приспособя някак – въздъхна Росица. – Макар че мястото е тясно.
Минаха три месеца. За това време Виолета сякаш се стопи в собствения си дом. Движеше се на пръсти, за да не притеснява „гостенката“. Извиняваше се за всеки шум, за всяка отворена врата, за всяка чаша, оставена на плота.
Росица постепенно пое контрола над всичко. Изхвърли праха за пране на Виолета и го замени със своя марка. В магазина ѝ забрани да купува любимия си салам.
– Прекалено скъп е. Вземай обикновения – нареждаше тя. – Няма нужда да хвърляш пари на вятъра.
Всяка сутрин Виолета чистеше под зоркия ѝ поглед – метеше, бършеше, събираше боклука. Един ден, когато вдигна кофата, нещо ѝ се стори познато. Наведе се и сърцето ѝ спря.
Фотоалбумът ѝ от детството.
Единственият. Вътре бяха снимките от детската градина, от първия учебен ден, от ученическите празници – единствените ѝ запазени спомени от онези години.
С треперещи пръсти го извади от кофата. Корицата беше зацапана с мокри чаени листа.
– Росица Калинова – каза тя, влизайки в хола. – Защо това беше в боклука?
Свекървата дори не откъсна очи от телевизора.
– А, онова ли? Изхвърлих го. Стари хартийки, само заемат място.
– Това са моите детски снимки… – гласът на Виолета се пречупи.
– Пълни глупости – махна с ръка Росица. – Какво ще ги пазиш? Миналото не се яде.
Нещо вътре в нея се строши. Три месеца унижение, преглътнати думи и потиснат гняв изригнаха наведнъж.
– Махайте се! – извика тя с глас, който самата тя не позна. – И двете! Веднага напуснете дома ми!
Росица скочи от дивана, очите ѝ пламнаха.
– Как смееш да говориш така на по-възрастен човек! – изсъска тя. – Знай си мястото!
От спалнята излетя Борис, разрошен и бесен. Щом чу последните думи, застана до майка си без колебание.
– Майка ми няма да ходи никъде! – изрева той към съпругата си. – Ако някой ще си тръгва, това ще си ти!
В този миг у Виолета настъпи странно спокойствие. Яростта се превърна в ледена яснота. Погледът ѝ се спря последователно върху двамата.
– Апартаментът е на мое име – произнесе тихо, но твърдо. – Само аз решавам кой ще живее тук.
– Как си позволяваш! – Борис пристъпи към нея, лицето му пламтеше. – Аз съм ти съпруг!
– Бивш – поправи го тя спокойно.
Обърна се към гардероба, извади голяма спортна чанта и с решителни движения я отвори широко. После, без да се колебае нито секунда, започна да грабва дрехите на Росица Калинова и да ги хвърля вътре една след друга.
