– Деца… – повтори Виолета Живкова с горчива усмивка. – Пак стигнахме до това.
Борис Радославов рязко се обърна към нея. В погледа му проблесна онзи познат пламък, който винаги предвещаваше нова буря.
– А кога, ако не сега? – направи крачка напред той. – Пет години сме женени, а ти все намираш причина да отлагаш. Една истинска жена ражда, не разсъждава безкрайно!
– С какво да го издържаме това дете, Борис? – разпери ръце тя. – С твоята заплата ли? Имаш ли представа колко струват адаптираното мляко, дрешките, лекарствата?
– Ще се справим някак – махна с ръка той. – Хората оцеляват и с по-малко!
– „Хората“ не съм аз – отвърна Виолета. – Аз ли да остана вкъщи без доходи, докато ти се прегърбваш във фабриката за жълти стотинки?
Отвън, сред короните на дърветата, се чуваше пролетно чуруликане. Борис замълча и се загледа през прозореца, сякаш търсеше отговор в далечината. Челюстта му се стегна.
– Стига сме се въртели в кръг – изрече накрая, без да я поглежда. – Майка ми има проблем.
Виолета се отдръпна от прозореца.
– Какъв проблем?
– Не може повече да плаща наема. Пенсията ѝ не стига, а хазяинът е вдигнал сумата двойно – прокара ръка през тила си той.
Тя кимна бавно. Росица Калинова от месеци се оплакваше от скъпото жилище. Най-логичното решение изглеждаше да отиде при по-малкия си син – в апартамента, който самата тя му беше прехвърлила.
– Разбирам – каза Виолета спокойно. – Тогава Калин Лъвов и семейството му ще трябва да се посгъстят малко.
Борис се изправи рязко, сякаш го бяха ужилили.
– Майка ще живее тук – отсече той. – Временно, докато си стъпи на краката.
– Тук? – гласът ѝ прозвуча кухо. – В нашия дом?
– Да, тук! – повиши тон той. – Какво толкова? Имаме място.
– Къде ще я настаним? – попита тя, като се огледа безпомощно. – В хола ли ще спи?
– И какво от това? – скръсти ръце Борис. – Цял живот се е жертвала за децата си, а ти се дърпаш за един диван!
Виолета отстъпи назад, докато гърбът ѝ опря в стената. Вътре в нея кипеше възмущение.
– Защо не отиде при Калин? – понижи глас тя. – Нали той живее в жилището, което тя му подари?
– Те имат дете! – изкрещя Борис. – Нуждаят се от пространство! А ние какво – не сме ли семейство?
– Семейство сме, но апартаментът е мой – напомни му тихо тя.
Лицето му помръкна още повече. Пристъпи към нея и почти я притисна.
– Егоистка си! – процеди през зъби той. – Мислиш единствено за себе си! Истинската съпруга застава до мъжа си, когато е трудно!
Присъствието му я задушаваше. Дишането ѝ се учести.
– Дете не искаш да родиш, поне подкрепи близките ми! – продължи Борис. – Майка ми е работила цял живот за нас!
– Борис, изслушай ме… – започна тя, но той я прекъсна.
– Или може би изобщо не ти трябва семейство? – гласът му трепереше от ярост. – Кажи го направо!
Виолета сведе очи. Той винаги умееше да натисне там, където най-много боли, да я постави в ъгъла с думи, които разклащаха и малкото ѝ увереност, останала след подобни скандали.
