— Така ли се храни съпруг, бе, некадърнице! — изкрещя Надежда Асенова и тежката посребрена лъжица, отскочила от чинията ми, ме перна силно по китката.
Погледнах часовника над печката — беше точно 13:30. Оставаха девет часа, в които тази самозвана благородничка щеше да пребивава под моя покрив. Нито минута повече.
Представете си картината: седим тримата на обяд, а тишината е такава, че се чува как навън, по софийските улици, някоя чайка пронизително се обажда. Толкова е спокойно, че всяко дрънване звучи като изстрел.
Боршът го готвих почти три часа. На кокал, както си му е редът. Цвеклото първо го запекох във фолио, за да стане цветът плътен, наситен, кадифен. В София светлината често е сива и тежка, затова в кухнята държа всичко да е ярко — поне храната да носи цвят.
И изведнъж — лъжицата. Стара, тежка, с гравирана буква „Н“ върху дръжката. Семейна реликва от прабабата на свекърва ми, която Надежда Асенова размахваше като царски жезъл.
Металът иззвъня върху паркета, а върху кожата ми мигом се надигна червена ивица. В главата ми проблесна абсурдна мисъл: „Добре че не беше вилица“.
Тя седеше срещу мен, с разширени ноздри. От нея винаги се носеше миризма на евтини ментови бонбони и нещо застояло, като от склад. Трийсет години е командвала база и е свикнала всички да стоят мирно пред нея.
— Гергана, защо мълчиш? — обади се Николай Филипов, моят съпруг.
Той не вдигаше поглед от чинията. Сякаш в борша търсеше отговорите на смисъла на живота. С едната ръка разцъкваше телефона, а тениската му се беше вдигнала над корема. „Чистя го“, щял да ми каже. Отдавна го е „изчистил“ до безпаметност.
— Мама просто се изнерви — измърмори той.
— Казва го от обич. Притеснява се, че съм отслабнал.
Погледнах дънките му, които вече едва издържаха по шевовете, после — собствената си китка. Петното ставаше тъмночервено. Болката пулсираше, но в стомаха ми се настани странно спокойствие — онова, което идва, когато решението е взето, макар думите още да не са изречени.
Разбрах нещо много ясно: ако преглътна това днес, утре по мен ще полети тенджера. А вдругиден ще ми казват как да дишам и накъде да гледам. Не. В този дом може да се носи само прах — нищо друго няма да лети.
Сребристият метал върху паркета блестеше мрачно.
Изправих се бавно. Столът изскърца по пода — същия този паркет аз лично циклих преди пет години, когато купих студиото с наследството от леля ми. Тогава Надежда Асенова изви устни: „Защо ти е в центъра? Шумно е. Да беше взела нещо по-близо до мен — и на мен по-спокойно, и на Николай ще му е по-удобно“.
По-спокойно за нея, разбира се. Да съм под око. Да марширувам по команда. Няма да стане.
Посегнах към бяла ленена салфетка и внимателно попих кожата си, макар че нямаше какво да се оправи. Топлината се разливаше нагоре към лакътя.
— Гергана, накъде тръгна? — гласът ѝ дори не омекна.
— Още не съм свършила. В супата има сол като за море. На тези години още ли летиш в облаците? Или просто си с две леви ръце?
Не отговорих. Погледът ми се спря върху лъжицата на пода, която лежеше там — тъмна, студена и сякаш чакаше някой да я вдигне.
