— Елена, вземи химикалката. Брокерът стои долу вече половин час.
— Какъв брокер?
— За апартамента — отвърна невъзмутимо Надежда Филипова. — Докато цените около новата градска железница не са паднали, трябва да го продадем.
Тя седеше в моята кухня с палто, изпъната като струна, сякаш не аз се бях прибрала след смяна, а бях извикана на разпит. Върху масата имаше папка, а Александър мълчеше до прозореца. От него се носеше миризма на цигари, от майка му — сладникав парфюм и колбас. Едва бях събула ботушите си, но вече ми беше ясно: не бяха дошли да разговаряме, а да ме притиснат.
— Вече водите брокери в чужд дом без да питате? — попитах аз.
— Не е чужд — намеси се Александър. — Ние сме семейство.
— Удобна дума. С нея чудесно се замазват дългове.
— Елена, не започвай — свекърва ми плъзна папката към мен. — Имаш тристаен от Камелия Живкова. Стара кооперация, вярно, но кварталът е добър. Продаваме го, покриваме кредита на Александър, после вземаме по-малък апартамент в нов комплекс. Ще го запишем на негово име — банката му одобрява по-лесно. Ти си оставаш с мъжа си и в ново жилище. Кое не ти харесва?
— Всичко. Най-вече това, че сте го решили вместо мен.
— С теб не може да се говори — раздразнено рече Александър. — Веднага се инатиш. Имам временна дупка в парите. Ако сега не затворя единия кредит, после всичко ще рухне.
— И трябва да те спасявам с жилището на леля ми?
— А с какво друго? С морална подкрепа ли? — изсумтя Надежда Филипова. — Банките не се погасяват с подкрепа.
— Колко интересно. Когато Камелия Живкова беше на легло след инсулта, и двамата твърдяхте, че няма с какво да помогнете. Ти, Александър, все беше ту на среща, ту в задръстване, ту без обхват. На погребението дойде с дъх на алкохол. А сега изведнъж сме семейство.
— Ето, пак се започна — сви устни свекърва ми. — Отново това „сама носех всичко“. Носила си — добре, браво. Но апартаментът не е паметник.
— За вас не е. За мен е домът, в който ме обичаха без сметки.
— Не прави драма — отсече Александър. — Женени сме. По човешки погледнато, всичко е общо.
— По човешки мъжът не взема от картата на жена си четиридесет и осем хиляди и после не ѝ праща усмихнато човече вместо извинение.
— Върнах част.
— Девет хиляди. Останалото явно е отишло за мъжкото ти достойнство.
Надежда Филипова почука с нокът по документите.
— Тук са съгласието за продажба и пълномощното. Подписваш сега, утре отиваме в административния център. Няма дори да ти се налага да тичаш по гишета.
— Колко трогателно. А на мое име какво ще остане? Табуретката в коридора?
— Не се прави на остроумна. Само на теб такъв апартамент не ти трябва. Деца нямате, по цял ден си на работа, половината стаи стоят заключени. На един мъж му е нужен нормален дом.
— Нека този мъж първо се научи да плаща собствения си.
Александър се извърна рязко към мен.
— Между другото, и аз съм влагал в този дом. Кой смени прозорците? Кой сложи кухнята? Мислиш ли, че в съда никой няма да се заинтересува от това?
— За прозорците ли говориш? Точно за тях ще поговорим.
