— Сменях ги аз. Кухнята също беше платена от мен. Имам договори, банкови преводи, касови бележки. А ти в деня, когато я монтираха, спа до един следобед.
— Значи всичко си сметнала предварително, така ли?
— Не. Просто отдавна спрях да ти вярвам.
Надежда Филипова изкриви устни в подигравателна усмивка.
— Казвам ти го за последен път: подпиши доброволно. Иначе после ще тичаш по институции.
Погледнах ги двамата и изведнъж в мен настъпи пълно спокойствие. Дори ми стана обидно колко елементарно се оказа всичко.
— Никъде няма да тичам. А ти, Александър, още днес си събираш нещата и си тръгваш.
— Сериозно ли говориш? — той се изсмя, сякаш бях казала нещо абсурдно. — Мен ще изгониш? От апартамента?
— От моя апартамент. Точно така.
— Елена, това вече е наглост — изсъска свекърва ми.
— Наглост е да нахлуете с папка в кухнята ми и да разпределяте стените ми помежду си. Вратата е там.
Александър се приготвяше бавно, демонстративно, с изражение, все едно не вади ризи от гардероба, а изтръгва последните остатъци от моята съвест. Майка му вървеше след него и мърмореше:
— Неблагодарница. Ние искаме живота ѝ да подредим, а тя се прави на важна.
— Подреждайте вашия — отвърнах. — На мен за първи път ми се отваря възможност да живея без вашето „уреждане“.
След около час Александър ми се обади.
— И какво постигна сега? Майка ми пие хапчета, аз седя в колата.
— Не драматизирай. Ти имаш изключителна дарба да оцеляваш на чужд гръб. Няма да се изгубиш.
— Хайде без театър. Избухна. Утре ще се успокоиш и ще говорим нормално.
— Утре ще сменя ключалката.
— Само посмей.
— Заплашваш ли ме?
— Предупреждавам те. Аз съм живял тук.
— Живял си. В минало време.
Той веднага смени гласа. Стана мек, почти семеен — така говореше винаги, когато не искаше да се разберем, а да ме притисне.
— Ели, помисли малко. Какво ще правиш сама в тристаен апартамент? Сметки, ремонти, храна, данъци. Аз поне предлагам решение.
— Предлагаш да продам моето, за да запуша твоята дупка.
— Дупката е обща.
— Не. Общи при нас бяха само обещанията.
Ключалката наистина беше сменена. Майсторът от съседния вход постави нов патрон и поклати глава:
— Правилно сте направили. В днешно време роднините са по-лоши от крадците. Крадците поне идват нощем и мълчат.
Усмихнах се, но седмица по-късно получих искова молба. Александър настояваше за обезщетение за „съществени подобрения“, за половината техника и за достъп до жилището. Документът му изглеждаше така, сякаш лично беше ремонтирал целия блок, а междувременно беше построил и съседния.
— Наследството е ваша лична собственост — обясни адвокат Явор Велизаров. — Но за ремонта ще се опита да се хване. Пазите ли бележки?
— Всичко пазя. От живота с него ми остана навик да не изхвърлям дори инструкциите на чайника.
— Тогава нека се бори. При такива хора обикновено гласът е много, а доказателствата — малко.
В събота някой дръпна бравата. Погледнах през шпионката и видях Александър, Надежда Филипова и един лъскав мъж с таблет в ръка.
— Отваряй — извика Александър. — Това е оценител.
— Нека оцени площадката — казах през вратата. — В апартамента няма да влезе.
