— Тук имам мои вещи!
— Кутия с кабели и един чифт маратонки не са причина да водиш непознати хора пред вратата ми.
— Елена, не се излагай — намеси се Надежда Филипова. — Хората чак от Русе са дошли.
— Жалко за тях. Някой ги е подвел.
— Ти коя си, че да не пускаш мъжа си вътре? — избухна Александър.
— Собственикът. И това е напълно достатъчно.
Обадих се в полицията. Докато чакахме, от съседната врата се показа Пенка Варненскиа, загърната в халат.
— Пак ли нещо?
— Нищо различно — отвърнах. — Някои още бъркат брака с разрешително за превземане на чужд имот.
Полицаят, който пристигна, не си губи времето в излишни приказки.
— Щом собственикът отказва достъп, значи достъп няма. Огледи, оценители, натиск — приключвате и си тръгвате.
— Аз съм му майка! — повиши глас Надежда Филипова.
— А аз не съм отдел „Човешки ресурси“ — сухо каза той. — Освободете входа, моля.
В съда Александър говореше уверено, почти бодро:
— Сменях прозорци, врати, кухнята правих, техника купувах.
— Платежни документи имате ли? — попита съдията.
— Плащал съм в брой.
— На кого?
— На майстори.
— На кои точно майстори?
Там вече се препъна. Явор Велизаров подреди пред съдията моите договори, банкови извлечения и преводни нареждания. Тя прелисти документите, а по лицето на Александър за първи път мина изражението на човек, който внезапно е усетил студ.
След заседанието Надежда Филипова ме настигна в коридора.
— Мислиш, че си спечелила? Това е само началото.
— За разлика от вас аз умея да мисля в дълъг план — казах и продължих.
Вечерта преди следващото заседание тя дойде сама. Без грим, със стара куртка и черна папка под мишница.
— Не се плаши, няма да нахлувам — каза. — Може ли пет минути?
Пуснах я в кухнята и сложих чайника.
— Не съм дошла да се извинявам — започна тя. — Късно е за това. Дойдох да ти кажа, че и мен ме преметна.
— По-конкретно.
— Гаражът ми е продаден. Пари не съм получила. Пенсионната ми карта е празна. На мое име има два бързи кредита — взимал кодовете от есемесите и ме лъгал, че било за преструктуриране. И не е отишло нито за бизнес, нито за вашия нов живот. Всичко е за залагания. И за една жена от Благоевград, на която е плащал квартира. Ето преводите. Ето и кореспонденцията. Тя сама ми прати всичко, когато и при нея се появили колектори.
Мълчах. Не изпитвах жал. Само умора — като след безкрайно пътуване, в края на което вместо цел виждаш обикновена ограда.
— Вие знаехте какъв е — казах.
— Знаех. Но мислех, че е слаб. Че трябва да го прикрия, да го побутна, да го спася. А той не е слаб. Той е ненаситен. Поглъща всичко, до което се докопа. И мен, и теб.
— Защо ми носите това?
— Защото утре пак ще лъже. А аз се изморих да лъжа заедно с него. И още нещо — разписките за ремонта са фалшиви. Взел печат от един съсед, който отдавна е закрил фирмата си. Първо си казах, че ще мине. Не мина.
— Давате ли си сметка, че потапяте собствения си син?
Тя ме погледна без предишната надменност.
— А той мен къде ме остави?
