— На сигурно място ли? — усмихна се тя криво, умората ѝ личеше във всяка бръчка. — Не ме превръщай в майка, която внезапно се е разкаяла. Не съм те обичала. През цялото време те мерех като вещ: дали си удобна, дали пречиш, дали може да си полезна. Но ако Александър не бъде спрян, ще продължи да поглъща всичко наред и да го нарича „тежък живот“.
Отвън някакво дете пищеше с цяло гърло. От съседите се носеше миризма на пържена риба. Чайникът изщрака съвсем делнично и точно от тази обикновеност разговорът стана още по-зловещ.
— Знаете ли кое е най-гнусното? — казах аз. — Че вече и аз започнах да се питам дали не съм алчна. Дали наистина не трябваше да продам всичко и да „спася семейството“.
— Семейство не се спасява с апартамент — отсече тя. — С апартамент само се отлага моментът, в който на всички ще им стане ясно, че вече няма какво да се спасява.
На следващото заседание Александър пребледня, щом видя майка си седнала до мен.
— Мамо, ти какво правиш тук?
— Седя. Законът не ми забранява.
— С мен ли си, или какво?
— За първи път не съм с теб.
Гласът ѝ беше сух, равен, почти канцеларски, сякаш четеше списък за пазаруване:
— Да, синът ми ме караше да оказвам натиск върху ответницата, за да се ускори продажбата на жилището. Да, парите му трябваха спешно. Не, той не е плащал никакъв ремонт. Да, документите, които е представил, са оформени със задна дата. Да, теглил е средства от картата ми и ме е заблуждавал.
— Мамо, какви ги дрънкаш?! — избухна той.
Съдията вдигна поглед от папката:
— Още една реплика и ще ви отстраня от залата.
— Тя не е с всичкия си!
— Не — отвърна Надежда Филипова. — Просто късно, но се събудих.
След заседанието Явор Велизаров се приближи и каза тихо:
— По основния спор всичко е ясно. Оттук нататък може отделно да се действа за подправянето на документите.
Кимнах. Преди сигурно щях да се разколебая. Може би дори щях да го съжаля. Но в нашето семейство жалостта винаги действаше като кредитна карта: първо уж те спасява, а после те задушава с лихвите.
На стълбите Александър ме настигна.
— Доволна ли си? Майка ми срещу мен, съд, полиция… Спиш ли спокойно изобщо?
— За първи път — да.
— Без мен ще се загубиш.
— Точно там ти беше голямата грешка. Мислеше, че се държа за теб. А аз се държах за надеждата, че осем години не могат да се окажат толкова евтин фалшификат. Оказа се, че могат.
Прибрах се под мокрия мартенски сняг. В апартамента беше тихо — онази тишина, в която не чакаш чужд ключ да изщрака в ключалката. Сложих чайника, свалих от стената стария часовник на Камелия Живкова и изведнъж си помислих: стига съм живяла така, сякаш спокойствието трябва да се заслужи.
Надежда Филипова ми изпрати съобщение: „Не изхвърляй папката. Вътре има още копия.“
Не ѝ отговорих. Само взех пукнатата чаша на Александър и я хвърлих в кофата. После отворих прозореца и за пръв път от много време не изпитах вина, че ми е леко. Навън някой се караше за паркомясто, от горния етаж трещеше перфоратор, куче лаеше безспир — най-обикновена вечер, без красива музика и без тържествен финал. И тъкмо в тази обикновеност имаше повече истина, отколкото в целия ми брак.
