— Млъквай, безсрамнице, и отвори портата веднага! Иначе ще разбия резето и ще те изхвърля навън! — изръмжа озлобено бившият ѝ съпруг.
— Излизай, мръснице! Стига си се крила! Къщата не е твоя и прекрасно го знаеш! — крещеше Калоян Радославов, докато блъскаше с юмрук по металното крило на портата.
Виолета Маришки стоеше неподвижно до прозореца, впила пръсти в горещата чаша с чай. През стъклото ясно виждаше познатата фигура на Калоян — набит, с оредяваща коса на темето, която напразно се опитваше да прикрие с тънки кичури. Около него се бяха скупчили роднините му: свекървата Румяна Велизарова с неизменното си кафяво палто, лелята Силвия Пиринки с подпухнал нос и чичото Добромир Странджански, който се поклащаше несигурно на кривите си крака.
Изминаха шест месеца от развода, а те още се държаха така, сякаш този дом им принадлежи.
— Вили! — ревеше Калоян и отново затропа по портата. — Знаем, че си вътре! Колата ти е в двора!
Румяна Велизарова се приближи напред и заговори с онзи свой престорено мек, но жилещ глас:
— Виолетке, миличка, отвори. Нали сме си близки хора. Искаме спокойно да поговорим.
Спокойно… Виолета се усмихна горчиво. Много добре помнеше как приключваха техните „спокойни“ разговори. Всяка уж ласкава дума на Румяна оставяше невидими синини по душата ѝ.
— Не се прави на интересна, Виолета! — намеси се Силвия. — Замръзваме тук! Децата сме ги оставили сами!
Деца… Синовете на Силвия отдавна живееха по различни градове. Но тя никога не се отказваше от удобните лъжи.
Виолета се отдръпна от прозореца и се облегна на стената. Сърцето ѝ блъскаше толкова силно, че ѝ се струваше, че ще го чуят отвън. Беше наясно — няма да си тръгнат лесно. Калоян винаги беше инат, а когато се събереше с роднините си, ставаше още по-агресивен.
— Чуваш ли ме, ма? — гласът му стана още по-заплашителен. — Тази къща е на мое име!
Виолета стисна зъби. Лъжа. Съдът ѝ я присъди законно и документите бяха при нея. Само че за Калоян юмруците тежаха повече от всяка съдебна заповед.
Дотогава мълчаливият Добромир Странджански изведнъж се обади с дрезгав, пропит от алкохол глас:
— Ами ако не е сама вътре? Да не крие някого?
— Точно така! — оживи се Калоян. — С кого си се барикадирала, Вили? Да ни запознаеш!
Смехът им се разнесе груб и подигравателен. Виолета притвори очи и пое дълбоко въздух. Нямаше никого при нея. След раздялата се беше затворила в себе си като в черупка, неспособна да повярва отново на когото и да било.
— Калояне — каза тя тихо, застанала до вратата, — махайте се. Веднага.
— О, проговори! — изписка той с престорена радост. — Айде, отвори да се разберем като хора.
— Разбрахме се вече в съда.
— Съдът е едно, животът е друго — намеси се Румяна Велизарова. — Помисли разумно, Виолета. Къщата е голяма, какво ще я правиш сама? А ние сме семейство, имаме и внуци…
Внуци… Виолета си спомни как същата тази жена ги наричаше „хаймани“ и се оплакваше, че само харчат пари.
— Домът е мой — изрече твърдо тя. — Темата приключи.
— Колко си нахална! — избухна Силвия. — Приютихме те като наша!
Като тяхна… В съзнанието на Виолета изплуваха безкрайните забележки, ироничните подмятания, вечните критики за готвенето ѝ и външния ѝ вид. „Като наша“ означаваше да сяда последна на масата и първа да става да мие чиниите.
— Последно ти казвам — гласът на Калоян прозвуча заплашително. — Отвори и ще поговорим нормално. Иначе ще разбия тази врата!
— Опитай — отвърна тя спокойно.
Настъпи кратка тишина. После се чу стържене на чакъл — Калоян очевидно се отдръпваше, за да засили тялото си към портата.
— Калояне, недей! — изплаши се Румяна Велизарова. — Съседите ще видят!
— Не ме интересуват съседите! — изрева той. — Стига с този цирк!
Виолета бързо извади телефона си и набра номера на кварталния полицай. Нека дойде и види колко „по човешки“ разговарят с нея и колко „неблагодарна“ е тя според тях.
— Господин Радославов! — проехтя внезапно остър женски глас откъм улицата. — Какво става тук?
Виолета надникна през прозореца. Към портата се приближаваше съседката Станислава Яворова — дребна на ръст пенсионерка, известна в квартала с острия си език и непреклонния си характер.
