Станислава Яворова беше от онези хора, които не свеждат глава пред никого. Крехка на вид, но с характер от закалена стомана, тя не търпеше несправедливост и винаги назоваваше нещата с истинските им имена.
— О, господин Радославов… — запелтечи Калоян, опитвайки се да придаде небрежен тон. — Нищо особено, обсъждаме си едни семейни въпроси.
— Семейни, казваш? — присви очи Станислава и изгледа събралата се шумна компания. — Тогава защо „семейството“ вика пред портата, а жената стои заключена вътре?
— Тя просто… — намеси се Добромир Странджански.
— Млъквай ти! — сряза го пенсионерката. — От теб се носи миризма на алкохол, та чак въздухът тежи!
За първи път през този безкраен ден Виолета Маришки усети как ъгълчетата на устните ѝ се повдигат. Станислава винаги се намесваше, когато някой прекрачеше границата.
— Господин Радославов — продължи тя и пристъпи по-близо, — съдът произнесе ли се? Произнесе се. Къщата присъдена ли е на Виолета? Присъдена е. Тогава по какво право устройвате този панаир?
— Това изобщо не ви засяга! — избухна Румяна Велизарова. — Между роднини се изясняват неща!
— Роднини? — изсумтя Станислава. — Роднини сте били. Когато се разведеш, оставяш човека на мира.
Лицето на Калоян пламна.
— Стига си се бъркала, бабо! Гледай си работата, че ще си изпатиш!
— Опитай само! — изправи се тя гордо. — Синът ми служи в полицията, а внукът ми е в общината. Не съм сама.
Виолета трепна. Не беше подозирала, че съседката има толкова сериозна подкрепа.
— И още нещо — добави Станислава, изваждайки телефона си. — Снимам всичко. Нека кварталът види как група „смелчаци“ тормозят сама жена.
— Прибери това! — изрева Калоян и направи крачка към нея.
Точно тогава от съседния двор се разнесе дълбок лай. Огромна черна немска овчарка се стрелна към оградата, а след нея излезе мъж около четиридесет и пет годишен, облечен в военен тип яке и тежки обувки.
— Мамо, какво става тук? — попита той спокойно, но с твърд глас.
Виолета застина. Значи думите на Станислава не бяха празна закана.
— Мартине! — въздъхна облекчено тя. — Дойде навреме. Бившият ѝ мъж с родата е решил да я притиска да им даде къщата.
Мартин Чавдаров огледа компанията с бавен, преценяващ поглед. Очите му се спряха върху залитащия Добромир.
— Лични документи — произнесе хладно.
— А вие кой сте? — опита се да възрази Румяна.
— Старши лейтенант Мартин Чавдаров — представи се той кратко. — Моля, покажете документите си.
Калоян с нежелание подаде личната си карта. Останалите започнаха да ровят по джобовете си. Както се очакваше, Добромир нямаше нищо у себе си.
— Добре — каза Мартин, след като прегледа картата. — Обяснете защо се намирате в чужд имот и отправяте заплахи към собственичката.
— Чужд? — избухна Калоян. — Аз живях тук седем години!
— Живяхте — подчерта полицаят. — В минало време. Разполагате ли със съдебно решение в своя полза?
Настъпи мълчание.
— Виолета! — извика той към къщата. — Бихте ли излезли с документите?
Тя отвори внимателно вратата и пристъпи навън, стискайки папка с официални книжа. Сърцето ѝ още биеше учестено, но страхът постепенно отстъпваше място на облекчението.
— Ето решението — подаде тя листовете. — Имотът е вписан на мое име.
Мартин прегледа страниците и кимна утвърдително.
— Всичко е изрядно. — После се обърна към Калоян. — Напуснете терена незабавно.
— Но ние сме роднини! — възмути се Силвия Пиринки.
— Бивши роднини — поправи я той. — Давам ви пет минути. В противен случай ще съставя акт за самоуправство и за отправени заплахи.
— Мартине — намеси се Станислава, — опитваха се и вратата да разбият.
— Ще отбележим и това, мамо — отвърна той и извади бележник.
Калоян разбра, че положението става сериозно. Махна нервно с ръка.
— Тръгваме си. Ще говорим друг път.
— Какъв друг път? — не спираше Румяна.
— Казах да вървим! — изкрещя той.
Недоволно мърморейки, роднините се отправиха към изхода. Добромир, преди да излезе, демонстративно плю в посока на къщата, но срещна толкова леден поглед от страна на Мартин, че веднага сведе глава.
Когато улицата опустя, полицаят се обърна към Виолета.
— Ако отново се появят, звънете директно на мен. — Подаде ѝ визитка. — Не чакайте да стане по-лошо.
Тя пое картончето с треперещи пръсти и въздъхна дълбоко.
— Благодаря ви… Наистина не знам какво щях да правя без вас.
