Мартин си тръгна, а дворът постепенно притихна. Виолета остана за миг до портата, усещайки как напрежението бавно се оттича от раменете ѝ.
— Няма защо да ми благодариш — беше ѝ казал той с лека усмивка. — Майка ми често споменава за теб. Казва, че си човек, на когото може да се разчита.
Тя беше погледнала към Станислава Яворова, която видимо се смути и извърна очи.
— Днес буквално ме измъкнахте от беда — прошепна Виолета.
— Хайде, хайде… — махна с ръка съседката. — Просто не понасям неправдите.
И тогава Виолета осъзна нещо важно: не е сама. До нея има хора, които няма да ѝ обърнат гръб.
— Пълен срам! — Румяна Велизарова нервно дрънчеше лъжичката в чашата си, сякаш искаше да я счупи. — Изритаха ни като някакви просяци!
Крайпътното заведение „Край шосето“ се намираше на двайсетина километра от града, скрито сред борове и полуразрушени вили. Обичайните му клиенти бяха шофьори на тирове и случайни пътници. В този късен час, освен компанията на Калоян Радославов, вътре имаше само възрастна двойка, сгушена в ъгъла.
— Стига си нареждала, майко — изръмжа Калоян и обърна чашката на един дъх. — Трябва да мислим.
— Какво има да му мислим? — намеси се Силвия Пиринки. — Оня униформен обърка всичко. Ако бяхме отишли по-рано…
Добромир Странджански хълцна и тропна с пръсти по масата.
— Аз ви казвах — нощем трябваше да се действа. Тихичко да се разбие ключалката и толкова.
— Глупости — отсече Румяна. — Сигурно има аларма. А и кучето на лейтенанта…
Калоян остави празната чаша и вдигна поглед. Лицето му беше зачервено не само от алкохола — в очите му гореше гняв.
— Ами ако къщата не е най-важното? — произнесе тихо той.
— Как така не е? — не разбра майка му. — Това е имот за сума ти пари! Продава се, делим печалбата и готово.
— Не схващаш — наведе се той напред и понижи глас. — Ами ако тя сама реши да я продаде?
— Защо ще го прави? — присви очи Силвия.
Калоян се усмихна криво.
— Ако животът ѝ там стане нетърпим?
Румяна впери поглед в сина си.
— Какво си намислил, Калояне?
— Засега нищо конкретно. Но имам идея… — той си наля отново. — Спомняте ли си Йордан Вълчев? Живее на две къщи разстояние.
— Помня го — кимна тя. — И?
— Той още е убеден, че Виолета е виновна жена му да бъде уволнена. Нали работеха на едно място? Малко след като тя започна, неговата половинка остана без работа.
Силвия оживено се наведе напред.
— Точно така! Говореше се, че я изместила.
— А Йордан е човек, който не забравя — добави Калоян. — Освен това често посяга към чашката.
Добромир се засмя дрезгаво.
— И характерът му е буен. Помниш ли как едва не налетя с брадва на съседа заради оградата?
— Ако някой му припомни старата обида… и леко я разпали — продължи Калоян многозначително, — останалото ще стане от само себе си.
— И ние няма да сме намесени пряко — одобри Добромир.
Румяна се поколеба.
— Ами ако стане скандал? Полицаят е наблизо.
— Нищо незаконно няма да направим — сви рамене синът ѝ. — Само разговор. Какво ще последва, не е наша грижа.
Към масата се приближи сервитьорката — крехко момиче с уморен поглед.
— Ще поръчате ли още нещо?
— Донеси още една бутилка и нещо за хапване — махна с ръка Калоян.
Когато тя се отдалечи, той продължи:
— Утре ще намина при Йордан. Ще седнем, ще пийнем. Ще му освежа паметта.
— А ако не се върже? — попита Румяна.
Гласът му стана леден.
— Тогава ще измисля друг начин. Няма да я оставя да си живее спокойно.
Силвия поклати глава.
— Не се палѝ толкова. Може би всичко това е за добро. И без това не беше идеална съпруга…
— Млъкни! — сряза я той. — Тук става дума за достойнство. Няма да позволя да ми се качват на главата!
— Синът ми е прав — подкрепи го Румяна. — Мъжът трябва да държи юздите. А тя винаги се мислеше за нещо повече.
Димът в заведението се сгъсти, а отвън нощта се спусна окончателно. Фаровете на преминаващи коли прорязваха мрака между дърветата.
Калоян стана рязко от стола и хвърли няколко банкноти на масата.
— Стига за днес — каза той твърдо. — Тръгваме си. Утре започваме да действаме.
