Три месеца по-късно Калоян Радославов стоеше пред оградата и втренчено гледаше табелата „Продава се“. Къщата на Виолета Маришки беше безлюдна вече цяла седмица, прозорците тъмни, дворът – притихнал.
— Не мога да проумея… — мърмореше той и нервно поклащаше глава. — Откъде разбра за Йордан Вълчев?
До него Румяна Велизарова въздъхна тежко.
— Ами ако изобщо не е знаела? — предположи тя. — Може сама да е решила да се освободи от имота.
— Хайде стига, мамо! — сряза я Калоян с раздразнен жест. — Продаде го на двойна цена! Кой дава толкова над пазарната стойност?
Замисленият от него сценарий с Йордан Вълчев се срина почти веднага. Да, двамата бяха седнали на маса, бяха пили и Калоян изля цялата си обида. Но на сутринта Йордан изтрезнял, осъзнал какво е наговорил и отишъл лично при Виолета да ѝ поиска прошка. Оказало се, че жена му е била уволнена не заради нея, а за системни отсъствия и пиене.
Само седмица по-късно в живота на Виолета се появил и друг мъж. Висок, представителен, около четирийсет и пет годишен, с лъскав автомобил и самоуверено поведение. Станислава Яворова от съседната къща разправяше из квартала, че се казвал Теодор Асенов и че бил предприемач от столицата.
— От небето ли падна този? — не спираше да се чуди Румяна. — Като гръм посред ясно време!
— Все ми е тая откъде е! — изсумтя Калоян. — Важното е, че къщата вече не е нейна, парите са в джоба ѝ, а ние останахме с празни ръце!
— Ами ако поговорим с новите собственици? — намеси се Силвия Пиринки. — Да кажем, че сме ѝ били роднини…
— Оставете ме на мира! — избухна той. — Теодор Асенов я купи за себе си. Точка!
Обърна се рязко и закрачи по улицата, неспособен да понася гледката на опустелия двор.
По същото време, на хиляди километри от родния град, Виолета седеше на терасата на малък хотел в Гоа. В ръката си държеше чаша с мангово смути, а топлият океански бриз разрошваше косите ѝ. Отнякъде долиташе мелодичната реч на местните, смесена с шума на вълните.
Теодор се настани до нея и я погледна внимателно.
— Имаш ли съмнения? — попита тихо. — За къщата… за стария ти живот?
Виолета се усмихна и отправи поглед към хоризонта, където залезът обагряше водата в розово и златно.
— За какво да съжалявам? — отвърна спокойно.
— За всичко, което остави зад гърба си.
Тя замълча за миг.
— Когато ми предложи да продадем имота на двойна цена и да заминем, реших, че си изгубил разсъдъка си — призна тя. — После осъзнах нещо важно: бях се вкопчила в стени, които ме задушаваха. В брак, превърнал се в бойно поле. В хора, които никога не ме оцениха.
Теодор преплете пръстите си с нейните.
— А сега?
— Сега имам свобода. Имам средства да започна начисто. И имам свят пред себе си, който искам да опозная.
Той извади телефона си и се усмихна.
— Между другото, брокерът спомена, че бившият ти още обикаля около къщата. Ту се карал, ту се вайкал.
Виолета се разсмя искрено — така, както не беше го правила от години.
— Нека си кръжи. Аз мисля за утрешната йога и за невероятното кафе тук.
— Йогата ти се отразява добре — кимна той. — А кафето наистина е превъзходно.
Настъпи тиха пауза. Индийска музика се носеше отдалеч, вплитайки се в ритъма на прибоя.
— Теодор… — поде тя след малко. — А ако не се върнем? Не след месец. Нито след година. А изобщо.
Той повдигна вежди.
— Говориш сериозно?
— Напълно. Ти управляваш бизнеса си онлайн. Аз разполагам със сумата от продажбата. Можем да си вземем малка къща край океана, да научим езика, да се слеем с този ритъм…
— И всяка сутрин да започваме с йога? — усмихна се той.
— Точно така.
Двамата се засмяха тихо. После Теодор добави:
— Знаеш ли кое е най-забавното?
— Кажи.
— Калоян още вярва, че купих къщата за себе си. А аз вече я препродадох.
— Какво? — очите ѝ проблеснаха.
— На възрастна двойка от Германия. Господин и госпожа Краус. Пристигат утре. Не говорят български и не понасят шум.
Смехът ѝ отново се разля звънко.
— Представям си лицето му, когато се опита да се сприятели с тях!
Слънцето потъна зад линията на водата, а небето притъмня. Те станаха и се отправиха към малък ресторант на самия бряг, където сервираха прясна морска храна и където никой не знаеше нищо за миналото им.
И за пръв път от много години насам Виолета се почувства истински свободна — и щастлива.
