Децата ми събраха пари за рождения ми ден. А когато разпечатах плика, най-сетне разбрах какво всъщност изпитват към мен.
Шейсет години не са малко. Такава годишнина тежи по особен начин. Не ми се искаше да правя празненство, не копнеех за шумна трапеза или гости. И все пак някъде дълбоко в мен, в онова наивно кътче, където човек пази последните си надежди, очаквах децата ми да измислят нещо. Не подаръци, не ресторант, не изненади с фанфари. Просто да дойдат, да седнат до мен, да поговорим. Да бъдем за малко всички заедно. Отдавна не се бяхме събирали така.
Имам три деца. Най-големият е Александър Живков — на четирийсет и една, живее в столицата и ръководи отдел в IT компания. Средната ми дъщеря, Теодора Кирилова, е на трийсет и шест и има малка сладкарница. Най-малкият, Иван Велизаров, е на трийсет и две. Той живее тук, във Варна, само на четирийсет минути път, но ако се видим веднъж на два месеца, пак е добре.
И тримата отдавна са поели по своя път. Имат семейства, работа, грижи, собствен ритъм на живот. Гордея се с тях. Отгледах ги сама. Не беше леко, но никога не съм обичала да се оплаквам. Така ми се падна. Понякога обаче се питам дали помнят. Дали си спомнят как заспивах направо пред шевната машина. Как в края на месеца сварявах супа от каквото беше останало в хладилника и се преструвах, че това е някаква специална рецепта. Вероятно не помнят. А може би и не са длъжни. Децата порастват и започват своя живот.
Седмица преди рождения ми ден ми се обади Александър Живков.
— Мамо, говорихме си тук. Няма да успеем да дойдем. При мен проектът е на пожар, при Теодора Кирилова е най-силният сезон, поръчките са една върху друга. Иван Велизаров ще мине и ще ти донесе нещо от всички ни. Събрахме пари.
— Събрахте пари? — повторих аз.
— Ами да. За подарък. Иван Велизаров ще ти ги донесе. Ти нали не обичаш излишна суетня, така е, нали?
Отговорих му:
— Разбира се, че не обичам.
После затворих телефона. Останах още дълго на кухненската маса и гледах в стената пред себе си.
„Събрахме пари.“ И тримата. За собствената си майка. Сякаш бях някаква колежка от съседен отдел — позната, прилична жена, но не достатъчно близка, за да се помисли за нещо лично. Плик с пари — най-удобното решение за хора, които не желаят да отделят време.
Добре. Може би бях прекалено строга към тях. Може би наистина бяха затрупани със задачи. Възможно е днес така да се прави — практично, без излишни чувства. Нали трябва да бъда съвременна майка. Трябва да разбирам.
И въпреки това отвътре нещо ме стегна. Едно дребно, почти незабележимо усещане, което с всеки изминал ден потъваше все по-надълбоко.
На рождения си ден, в събота, 7 март, станах както винаги в седем сутринта. Сварих си кафе. Погледнах към прозореца.
