Отвън се разстилаше същият познат двор — оголени дървета, детската площадка, пейката до входа. Шейсет години. Уж всичко си беше на мястото, както преди, само че в огледалото вече ме гледаше жена със сребристи кичури край слепоочията и фини бръчки около очите.
Телефонът звънна. Беше Теодора Кирилова.
— Мамо, честит рожден ден! Целувам те много!
— Благодаря ти, Теодора.
— Мамо, Иван Велизаров ще мине днес да ти остави един плик. От всички нас е. Купи си нещо хубаво, става ли?
— Добре, мила.
— Аз щях да дойда, но утре имам пететажна сватбена торта и вече направо не знам къде се намирам.
— Разбирам те, детето ми.
Малко по-късно Александър Живков ми писа в WhatsApp: „Мамо, честит рожден ден! Обичам те. Прегръщам те. Иван ще мине.“ Три изречения. И точка.
Иван Велизаров се появи някъде около обяд. Влезе, събу се набързо и ме прегърна с една ръка, защото в другата стискаше телефона си.
— Мамо, честит рожден ден. Ето, това е от всички.
Подаде ми бял плик. Съвсем обикновен. Без надпис, без картичка, без бележка, без дори някаква малка рисунка отзад. Просто бял правоъгълник.
— Благодаря — казах и го оставих върху масата.
— Няма ли да го отвориш?
— После.
— Добре. Мамо, аз трябва да тръгвам. Светлана Яворова ме чака, ще ходим при техните на вилата.
— Разбира се. Върви.
Той отново обу обувките си, целуна ме по бузата и вече на прага се обърна:
— Мамо, добре ли си? Изглеждаш изморена.
— Добре съм. На шейсет ставам, Иван. Само на шейсет.
Кимна и излезе. Ако трябва да съм точна, остана при мен не повече от петнайсет минути.
Пликът си стоеше на кухненската маса. Два часа минавах покрай него, без да го докосна. Накрая седнах, взех го и го отворих.
Вътре имаше шест хиляди лева. Шест банкноти по хиляда.
Бяха събрали пари. Трите ми пораснали деца. Шест хиляди лева.
Стоях и гледах банкнотите. Александър Живков взема двеста хиляди на месец — сам ми го беше споменал веднъж, докато се хвалеше с новата си кола. За Теодора Кирилова не знаех точно, но сладкарницата ѝ вървеше добре, поръчките не спираха, а преди седмица беше качила в социалните мрежи торта за петнайсет хиляди. Иван Велизаров е инженер — не е богаташ, но и не бедства. Със своя „Тигуан“ спокойно пътува до вилата на родителите на Светлана Яворова.
Шест хиляди. Разделено на трима — по две хиляди от човек. И дори плика не бяха надписали.
Не заплаках. Може би щеше да ми олекне, ако бях. Но вместо сълзи в мен всичко притихна и се вледени — като празен апартамент посред зима, когато отоплението е спряло.
Прибрах плика в чекмеджето на масата. Измих чиниите. Забърсах кухнята. Полях цветята. Вършех всичко машинално, сякаш някой друг движеше ръцете ми. А мисълта ми се блъскаше само в едно: шест хиляди, събрани помежду им, в неподписан плик.
