Вечерта ми се обади съседката Галина Огнянова. Искаше да ме поздрави за рождения ден. Познаваме се от трийсет години — още от времето, когато децата ни тичаха по площадките с ожулени колене и мръсни ръкави. Поговорихме малко за обичайните неща, а после тя попита:
— Е, как мина? Празнувахте ли? Децата идваха ли?
— Иван Велизаров се отби — отвърнах. — За петнайсетина минути. Донесе плик.
— И какво имаше вътре?
Отворих уста да кажа истината, но думите заседнаха някъде в гърлото ми. Не беше само от срам, макар че и срам имаше. По-скоро внезапно разбрах: ако произнеса на глас „шест хиляди лева от тримата“, вече няма да мога да се преструвам, че нещо съм разбрала погрешно. Докато мълчах, все още съществуваше мъничка възможност да е станала грешка, да има друго обяснение, да ме очаква някакъв истински подарък по-късно. Но кажа ли го — то щеше да се превърне във факт. Окончателен и неподвижен.
— Пари — изрекох накрая. — Всичко е наред.
През нощта не мигнах. Лежах в тъмното и една мисъл се въртеше в мен като развалена плоча: къде сбърках?
Дали им бях дала прекалено много, докато свикнат, че майка им винаги ще отстъпва, винаги ще помага и никога няма да поиска нищо за себе си? Или пък толкова рядко съм ги молила за подкрепа, че са решили, че аз просто нямам нужди? Може би с всичките си „добре съм“ и „не ми трябва нищо“ сама ги научих да ме гледат като някаква вечна машина — такава, която не се уморява, не я боли, не се чувства самотна и не може да бъде наранена.
А може би отговорът беше много по-прост. Може би просто бях престанала да бъда важна за тях. Бях изпълнила задачата си — отгледах ги, изучих ги, помогнах им да стъпят здраво на краката си. Сега всеки си имаше семейство, работа, грижи, свои срокове и свои проблеми. А майката? Тя се беше превърнала в още една точка от списъка със задачи — някъде между плащането на сметките и записването на колата за сервиз. Нещо, което трябва да се отметне, но без много сърце.
На сутринта вече знаех какво ще направя.
Взех телефона и изпратих три превода — на всяко от децата по две хиляди лева. Към всеки написах едно и също съобщение:
„Благодаря за подаръка. Връщам го. На вас тези пари явно са ви по-нужни. Изглежда положението ви е по-тежко, отколкото съм си мислела. Мама.“
След около два часа телефонът звънна. Беше Иван Велизаров.
— Мамо. Какво е това?
— Превод — казах спокойно. — Получи ли го?
— Получих го. Но защо?
— Иван Велизаров, тримата сте събрали шест хиляди лева за собствената си майка. Не знам какво точно трябваше да означава това. Но щом наистина сте толкова зле с парите, вземете си ги обратно. Аз съм пенсионерка, но все някак ще се оправя.
От другата страна настъпи тишина.
— Мамо… ние не мислехме, че ще се обидиш. И без това щяхме после да се съберем, когато всички намерим време…
— Кога? Когато намерите време за погребението ми?
Щом го изрекох, сама се уплаших от думите си. Не исках да стигам дотам. Не го бях планирала. Просто излезе от мен, остро и болезнено.
Иван Велизаров мълча дълго. После гласът му прозвуча ниско:
— Ще ти се обадя пак.
Три часа по-късно телефонът ми звънна отново. Този път бяха и тримата — групов разговор. Такова нещо досега не се беше случвало.
