Първа се обади Теодора Кирилова. В гласа ѝ имаше такова треперене, че веднага разбрах — плаче.
— Мамо, прости ни. Толкова ме е срам, че едва си поемам въздух.
След нея заговори Александър Живков. Както винаги — сдържан, малко мълчалив, същият като баща си.
— Мамо… държахме се като пълни глупаци. Честно, и аз не мога да си обясня как го допуснахме. Бях затрупан с работа и си казах: ще ѝ дадем пари, тя сама ще си вземе каквото пожелае. Изобщо не помислих как ще изглежда това отстрани. И как ще го почувстваш ти.
После се включи Иван Велизаров.
— Аз почти не останах при теб. Светлана Яворова после ми каза: „Ти наред ли си изобщо? Майка ти навършва шейсет, а ти ѝ подаваш плик и си тръгваш?“
— Светлана е умно момиче — отвърнах тихо.
— Мамо, ще дойдем.
— Не искам да идвате от съжаление.
— Не е от съжаление — каза той. — Александър Живков взема билети за петък. Теодора Кирилова ще пристигне още в четвъртък. В събота аз ще напазарувам и ще сготвя. Ще седнем всички заедно, както трябва.
— Иван Велизаров, ако ви е неудобно, не е нужно…
— Мамо — прекъсна ме Александър Живков, — спри да повтаряш „не е нужно“. Идваме.
И наистина дойдоха. И тримата. Със съпрузи, съпруги, деца и внуци. Теодора Кирилова донесе торта — не някаква огромна, на пет етажа, а обикновен медовик, точно онзи, който обичам най-много. Александър Живков беше направил цял фотоалбум само за една седмица: стари наши снимки, сканирани, поправени, с надписи под всяка. На първата страница бях аз на двайсет и пет — заспала над шевната машина.
Онази вечер всички се събрахме в кухнята. Беше тясно, шумно, топло и някак истинско — дванайсет души в малкия ми двустаен апартамент. Внукът Павел разля сок. Светлана Яворова прихна да се смее. Теодора Кирилова спореше с Александър Живков кой от двамата като малък повече се е страхувал от гръмотевици. Иван Велизаров миеше чиниите и си припяваше с радиото.
По някое време Теодора Кирилова седна до мен и прошепна:
— Мамо, благодаря ти, че ни върна парите. Иначе щях да продължа да си мисля, че един плик е нещо нормално.
— Нормално е — казах аз. — За чужди хора. А ние не сме чужди.
Тя ме прегърна силно с две ръце и скри лице в рамото ми — съвсем както правеше като дете, когато навън гърмеше. И тогава най-сетне заплаках. За първи път от две седмици. Не от болка. А защото те бяха до мен.
Пликът още стои в чекмеджето на бюрото ми. Понякога го отварям и просто го поглеждам. Това обикновено парче хартия ми напомня нещо важно: човек не бива винаги да мълчи. Не е нужно да преглъща, да се усмихва и да казва: „Всичко е наред.“ Дори когато е майка. Особено когато е майка.
Децата не четат мисли. Те забравят, увличат се в своя живот, свикват да чуват: „На мама нищо не ѝ трябва.“ И накрая започват да вярват в това. Защото така е по-лесно.
А понякога трябва да върнеш нещо обратно… за да се събудят.
