Пламен купи вилата заради един-единствен звук — тишината. Парцел от шест ара край Шумен, стара дървена къща с печка, кладенец и три ябълкови дървета. Плати за всичко това милион и половина — последните пари, останали в спестовната му сметка, след като с Анна си поделиха двустайното жилище във Варна.
Апартаментът, взет с ипотека още през 2014 година, остана за нея. Имаха дъщеря — Виктория, на седем години — и Анна настоя така да бъде. Пламен не влезе в спор. Тя продължи да изплаща кредита, а той плащаше издръжка и живееше под наем в една стая в Дупница.
Вилата се превърна в неговото убежище. Всеки петък се качваше на влака и час и половина гледаше как бетонът зад прозореца постепенно отстъпва място на зеленина. А щом отключеше малката порта и чуеше единствено вятъра в ябълките и далечния лай на някое куче, в гърдите му сякаш се разхлабваше стегнат възел. Най-после.
Първите три седмици бяха съвършени.
Пламен пристигаше в петък привечер, палеше печката, слагаше чайника върху газовия котлон и вадеше книга. Работеше като инженер-енергетик. През цялата седмица обикаляше подстанции с уреди, стоеше ту под жаркото слънце, ту под дъжда, караше се с електротехници заради измерванията, а до петък вече му бучеше всичко — и краката, и главата. Вилата не беше каприз. Беше нужда. Като гореща вана след дванайсетчасова смяна. Като глътка вода в жега.
Съседите отдясно ги виждаше само за кратко — възрастна двойка, кротки и учтиви хора. Помахваха му през оградата и се прибираха в двора си. Отляво обаче не беше срещал никого. Мястото пустееше, портата стоеше заключена, а тревата беше пораснала до кръста.
После, в началото на юни, там се появиха Петрови.
За пръв път се случи в събота, точно в десет сутринта.
Пламен лежеше в хамака между две ябълки, четеше и слушаше как един земен пчел бръмчи над лехата с копър. В следващия миг иззад оградата избухна музика. Не просто музика — преносима колонка гърмеше така, че да я чуе цялото вилно селище. От нея се лееше хитът, който Пламен през последните шест месеца беше слушал във всеки търговски център. Едни и същи ритми, едни и същи думи, една и съща безмилостна сила на звука.
Постоя така около двайсет минути. Надяваше се, че може би няма да продължи дълго. Може би просто са го пуснали за фон, докато пекат месото, и скоро ще го спрат.
Не го спряха.
Към обяд нервите му не издържаха. Отиде до оградата и надникна през телената мрежа, която делеше двата имота. В съседния двор стоеше мъж на около четирийсет — едър, почернял от слънцето, по шорти и потник.
До него жена на приблизително същата възраст подреждаше храна върху пластмасова маса. Две деца в тийнейджърска възраст се бяха изтегнали върху надуваем дюшек.
— Добър ден! — извика Пламен, стараейки се да надвика музиката.
Мъжът се обърна.
— О, съседът! Здрасти! Аз съм Николай.
— Пламен. Вижте, Николай, бихте ли намалили малко? Наистина е много силно.
Николай го изгледа с искрено недоумение, сякаш Пламен го беше помолил да спре да диша.
— Ние сме си в нашия двор — каза той. — Имаме право. Вилата е за почивка. А почивката значи музика, месо на жар, настроение. Нали ме разбираш.
— Разбирам. Само че и аз съм дошъл да почивам. А за мен почивката означава тишина.
— Е, тишина има някъде в гората — Николай разпери ръце. — Тук е живот!
Сам се засмя на шегата си и се обърна настрани. Музиката продължи да трещи чак до полунощ.
На следващия уикенд Пламен пристигна с тапи за уши.
Не помогнаха. Тапите притъпяваха шума, но басът преминаваше през тях без никакво усилие.
