Минаваше през стените на къщата, през възглавницата, през всичко, което би трябвало да го спре. Равномерен, тъп, упорит бас. Като зъбобол, само че идващ отвън.
Пламен реши да опита още веднъж с разговор. Изчака момент, в който Николай се отдели от компанията и тръгна към наредените цепеници, за да вземе дърва за скарата.
— Николай, говоря напълно сериозно — започна той. — Нека измислим някакво решение. Да речем, музиката да е до девет вечерта. И поне да не е усилена докрай.
— Човече, стегни се малко — махна с ръка Николай. — Идваме тук два дни в седмицата. Само два. Какво, да седим като в манастир ли? Децата се забавляват, жена ми е доволна. Лош баща ли съм, ако искам да направя хубав уикенд за семейството си?
— Не казвам, че сте лош баща. Казвам, че аз не мога да спя. Не мога да чета. Дори да мисля не мога.
— Купи си слушалки — Николай го тупна по рамото, сякаш му даваше приятелски съвет. — Сега има страхотни, със заглушаване на шума.
После се отдалечи. След по-малко от минута започна друга песен. Още по-силна от предишната.
Пламен остана до оградата и усети как в него се надига нещо горещо и тежко. Не беше обикновен гняв. Гневът кара човек да вика. Това беше различно. Беше чувството, че някой търпеливо, системно, уикенд след уикенд, го изтласква от собствения му дом. От единственото място, където можеше да бъде наистина себе си.
Мина третият уикенд. После четвъртият. След него и петият.
Пламен спря да носи книги. Нямаше смисъл. Четенето беше невъзможно. Пристигаше, обикаляше двора, човъркаше нещо по лехите, опитваше се да поправи стъпалата на верандата — и всичко това се случваше под безкрайния съпровод на евтина поп музика. Тонколоната на Петрови стоеше на тяхната веранда, обърната точно към градината на Пламен. Може би случайно. А може би съвсем не.
В четвъртия уикенд той се обади на Анна. Не защото му беше домъчняло — отдавна бяха свикнали да говорят само по практични въпроси, — а защото имаше нужда да произнесе на глас онова, което се въртеше в главата му.
— Всеки уикенд е така — каза Пламен, седнал на верандата и притиснал телефона плътно до ухото си, понеже иначе не чуваше собствения си глас. — От десет сутринта до полунощ. Два пъти говорих с него. Не му пука.
— Подай сигнал до кварталния — предложи Анна.
— Подадох. Каза ми, че шумът през деня не се води нарушение.
— Тогава продай вилата.
Пламен замълча. Да продаде вилата. Да се раздели с единственото място, на което се чувстваше добре. Само защото някакъв мъж по къси панталони беше решил, че „има право“.
— Не — отвърна той. — Няма да я продам.
— Тогава ще търпиш.
— Не — повтори Пламен. — И това няма да правя.
Цялата следваща седмица мисълта не го остави на мира. Да напише жалба до вилното сдружение? Вече беше писал. Председателката — шейсетгодишна жена на име Светлана Яворова — беше кимала съчувствено и беше казала, че „ред, разбира се, трябва да има“, но с това всичко приключи.
Да извика полиция? Формално Петрови не нарушаваха нищо, щом беше през деня. Да издигне плътна ограда? Звукът така или иначе минаваше над нея.
Решението го осени в сряда, по време на обедната почивка.
Пламен седеше на обекта и дъвчеше сандвич. Срещу него младият стажант Димитър, на двайсет и две години, гледаше на телефона си лекция по квантова физика. Без слушалки. Преподавателят говореше с равен, безцветен глас за суперпозиция, принцип на неопределеността и квантови състояния.
— Димитре — каза Пламен, — или го спри, или си сложи слушалки.
— А? Да, ей сега… — Димитър посегна към телефона. — Между другото, интересно е. Уча го за изпит.
— Това не може да се слуша — произнесе Пламен.
И застина. Не може да се слуша. Ето го.
В петък Пламен не отиде до вилата с влака, както обикновено, а помоли колега да го закара, защото този път носеше със себе си една кутия.
