Кутията се оказа голяма и тежка. Вътре лежеше професионална озвучителна колона, от онези, които се използват за концерти на открито и квартални събития.
Пламен я беше взел под наем от познат тонрежисьор — две хиляди лева за целия уикенд.
Подготовката на телефона също бе направена предварително. В паметта му имаше шестнадесет часа лекции по квантова физика, свободно качени в интернет. Професор Радослав Ковач — спокоен, педантичен, равен като метроном, с навика всяко определение да го повтори по три пъти, сякаш забива пирон.
Съботната сутрин започна по познатия сценарий. В десет и три минути откъм съседния двор се понесе същата музика. Поп. Колоната на верандата. Николай по къси панталони обръща месото на скарата. Жена му подрежда чиниите. Децата са забили носове в телефоните.
Пламен изчака десет минути.
После изнесе своята колона навън и я постави близо до оградата. Свърза телефона, отвори първата лекция, натисна „пускане“ и завъртя звука докрай.
„И така, нека разгледаме принципа на суперпозицията. Ако разполагаме с две допустими състояния на една квантова система…“
Гласът на професор Радослав Ковач — гладък, сух, академичен и напълно лишен от каквато и да било емоция — заля попмузиката така, както тежък камион би заглушил звънчето на велосипед.
Пламен се настани в хамака. Извади книга. Отвори я на мястото, където беше оставил отметката. Да чете, разбира се, пак не можеше. Но четенето изобщо не беше целта.
Първите двайсет минути Петрови не реагираха. Вероятно се опитваха да осмислят какво точно става. После Николай усили своята колона. Пламен го чу — през монотонния поток на лектора попът започна да се различава малко по-ясно — и без да бърза, увеличи и своята. Четиристотин вата без усилие смазаха сто и петдесетте отсреща.
„Това е съществената разлика между квантовия подход и класическото описание…“
След около четиридесет минути над мрежата се показа лицето на Николай. Беше зачервено и напрегнато. Устата му се движеше, очевидно крещеше нещо, но думите не можеха да се разберат — точно в този момент лекторът обясняваше принципа на неопределеността на Хайзенберг. Пламен само му махна с ръка и посочи ухото си: не чувам.
Николай изчезна.
Пет минути по-късно се появи отново, този път стигна до портата и започна да блъска по нея. Пламен стана, приближи се и отвори.
— ИЗКЛЮЧИ ТАЯ ПРОСТОТИЯ! — изрева Николай.
Пламен го погледна. Спокойно. Без предизвикателство. Без гняв. Просто го погледна така, сякаш пред него стоеше показание на уред, което трябва да бъде отбелязано.
— В моя двор съм — каза той. — Имам право. Вилата е за почивка. А моята почивка е квантовата физика.
— Каква квантова физика бе?! Това са пълни глупости! Невъзможно е да се слуша!
— А поп от десет сутринта до полунощ може ли да се слуша?
Николай млъкна за миг. После избухна:
— Това е друго!
— С какво?
— Музиката е нормално нещо! А това… това е някакво мъчение! Главата ми ще се пръсне!
Пламен кимна.
— И моята се пръска от твоята музика.
Николай стоеше срещу него, стегнат, червен, стиснал челюсти. Пламен виждаше как съседът търси аргумент — и не успява да намери. Защото такъв нямаше. Ти пускаш своето — аз пускам моето. Ти силно — аз още по-силно. Ти си в своя двор — и аз съм в своя.
Огледало. Чисто, безупречно огледало.
Зад оградата Радослав Ковач невъзмутимо продължаваше:
„Да разгледаме едномерния случай.“
Николай си тръгна.
Пламен се върна в хамака. Мина един час. После втори. После трети. Лекциите се нижеха една след друга. Радослав Ковач обясни суперпозицията, квантовото заплитане, тунелния ефект, а след това премина към квантовата електродинамика. Четиристотинте вата не изпускаха нито една дума.
В съседния двор постепенно се разгаряше кавга. Пламен не виждаше какво става, но чуваше достатъчно — най-вече в кратките промеждутъци между лекциите, когато гласът на Радослав Ковач замлъкваше за няколко секунди.
