В тези кратки тишини до него долиташе как жената на Николай му говори — отсечено, припряно, с все по-остър тон. Децата хленчеха. Самият Николай отвръщаше раздразнено. Музиката от техния двор още свиреше, но вече не така оглушително — явно бяха намалили, за да могат да се чуват един друг. Само лекторът не намаляваше.
Четири часа. После пет. После шест.
Пламен вече и сам трудно издържаше. Беше се прибрал вътре, затворил прозорците и се опитваше да чете. От време на време поглеждаше навън — колоната си стоеше до оградата, а Радослав Ковач продължаваше невъзмутимо да говори. Това беше обсада, устроена от самия него, и той също плащаше цената ѝ. Само че имаше една важна разлика: Пламен сам беше избрал да търпи. Петрови — не.
На седмия час, някъде към пет следобед, поп музиката най-после млъкна.
Пламен изчака десет минути. Нищо. Само гласът на Радослав Ковач се носеше из двора. Тогава излезе, отиде до колоната и натисна пауза.
Настъпи тишина. Истинска тишина. Вятърът минаваше през ябълковите клони. Някъде далеч излая куче. Над копъра бръмчеше пчела.
Пет минути по-късно зад мрежата се показа лицето на Николай. Беше различно лице. Не ядосано, не пламнало от гняв. По-скоро объркано. Като на човек, който току-що е видял себе си отстрани и никак не е останал доволен от гледката.
— Слушай — каза той. — Добре. Хайде да се разберем като хора.
Пламен се приближи до оградата.
— Хайде.
— Ще пускаме музика, но не надута докрай. Нормално, става ли? А ти ще махнеш тая твоя… физика?
— Ще я махна.
Николай изсумтя. После, съвсем неочаквано, се подсмихна.
— Жена ми каза, че ако още веднъж пусна така музиката, че съседът да отвърне с неговите глупости, взима децата и заминава при майка си.
Той изпръхтя през нос и поклати глава.
— Е, ти направо го измисли…
— Не ми остави друг избор.
Николай замълча за миг. После кимна — кратко, но искрено.
— Добре. До девет. И по-тихо. Съгласен?
— Съгласен.
Николай се прибра. Пламен остана още минута до оградата. Погледът му се спря върху колоната — черна, нелепа, прекалено голяма за този спокоен двор. Стоеше там като багер насред цветна леха. На другия ден щеше да я върне на познатия си и никога повече да не я включи.
Но днес тя беше постигнала онова, което не успяха да постигнат нито разговорите, нито кварталният полицай, нито председателят на вилното сдружение, нито тапите за уши, нито търпението.
Беше показала на Николай самия него. Не с думи, а чрез преживяване. Той не разбираше какво е чужд звук да превземе цялото ти пространство и да няма къде да се скриеш от него. Сега вече знаеше.
Пламен влезе в къщата, сложи чайника на котлона и седна на масата.
Беше тихо. Наистина тихо. Навън притъмняваше, ябълките шумоляха в градината, някъде далече изтрака мотор и после звукът му угасна.
Той извади телефона си и написа съобщение на Анна: „Проблемът със съседите се реши. После ще ти разкажа.“ Замисли се за секунда и добави: „Как е Сима?“ Защото дори когато си уморен до дъно и ти се иска само да седиш, без да правиш нищо, детето пак остава най-важният въпрос.
Анна отговори след пет минути: „Сима е добре. Нарисува ти кон. С шест крака. Казва, че така тича по-бързо. Ще я вземеш в сряда.“
Пламен се усмихна. За първи път през целия ден. Може би за целия уикенд. Може би за последните два месеца.
Прибра телефона. Взе книгата и я отвори там, където беше оставил отметката.
И зачете.
Следващия уикенд Николай пусна музика в един следобед. Не силно. Някакъв джаз — вероятно жена му беше настояла за промяна в репертоара. В осем вечерта я изключи. Пламен лежеше в хамака, четеше и дори не усети кога точно дворът притихна. Просто в един момент разбра, че чува само щурците.
И това беше хубаво.
