— Виолета Цветанова, ти подиграваш ли се с мен? За трети път ти казвам: в събота ще сме осемнайсет души. Осемнайсет. Леля Керанка Соколова от Плевен, Благой Лъвов с жена си и децата, Борис Емилов с Мария Александрова, Лилия Емилова със съпруга си. Моят юбилей няма да се празнува в някаква дюнерджийница, а у дома — гласът на Живка Асенова отскачаше от плочките така, сякаш в кухнята бяха пуснали стар говорител докрай.
Виолета Цветанова остави чашата в мивката, но не се обърна веднага. Навън, на паркинга, мартенският сняг сивееше на купчини; под него избиваше черна киша, в която затъваха и гуми, и хора. Гледката беше безмилостно честна, лишена от всякакви илюзии — също като живота ѝ през последните години.
— Не ви се подигравам, Живка Асенова. Казвам само, че нямам нито сили, нито време да храня осемнайсет души. Живеем в двустаен апартамент, не в столовата на общината.
— Пак започваш — свекървата разпери ръце. — Пет салати, две топли ястия, мезета, торта. Така правят нормалните хора. Аз цял живот така съм посрещала гости.
— Тогава продължавайте — отвърна тихо Виолета Цветанова. — Но без мен.
От коридора се показа Пламен Воин. Не влезе истински, а сякаш се материализира — като човек, който се надява случайно да се озове наблизо и после да каже, че са го въвлекли насила.
— Какво става тук?
— Става това, че жена ти заявява как рожденият ми ден ѝ тежал — отсече майка му. — Представи си какво страшно бреме било да посрещнеш роднини.
— Не съм казала това — Виолета Цветанова погледна мъжа си. — Казах, че няма да прекарам два дни до печката, после да разнасям чинии, а през нощта да стържа мазнината от фурната, докато всички обсъждат колко „остра“ съм станала.
— Виолетче, хайде без такива крайности — проточи уморено Пламен Воин. — Юбилей е веднъж в живота. Мама става на шейсет и шест.
— Слава богу, че е веднъж. Ако всяка година беше по тази програма, отдавна щяха да ме изнесат на носилка.
— Държиш се нагло — процеди Живка Асенова. — Изобщо даваш ли си сметка с кого разговаряш?
— Напълно. С човек, който не моли, а нарежда. И който смята чуждото време за безплатно.
— Чуждото? — свекървата присви очи. — След дванайсет години брак аз чужда ли съм ти?
— Когато трябва да се помага — съм ваша. Когато трябва да се уважават границите ми — изведнъж ставам чужда. Много удобна подредба.
Пламен Воин сви раздразнено рамо.
— Виолета Цветанова, стига си си търсила правата. Какво толкова има? Салатите ще ги направиш в петък, месото — в събота. Ние ще помогнем.
— „Ние“ кои сте по-точно? — тя се обърна към него с цялото си тяло. — Ти ли, дето миналата Нова година след втората чашка отиде „само за пет минути да полегнеш“ и се събуди в един през нощта, когато аз сама търках съдовете? Или сестра ти Зорница Маришкиа, която умее единствено да казва: „Ох, аз бих сложила малко копърче“?
— Зорница Маришкиа не я намесвай — пламна веднага Живка Асенова. — Тя има деца.
— А аз какво имам? Ръце от гума и резервен гръб?
— Работиш в офис, не в мина — отряза я свекървата. — Няма нужда да се правиш на премазана кобила.
— Благодаря за диагнозата. Тогава отговорът ми е окончателен: юбилей тук няма да има и аз няма да готвя.
За миг настъпи тишина — от онези, които падат точно преди да гръмне трансформатор.
— Пламен Воин, чуваш ли я? — повиши глас Живка Асенова. — Жена ти ме гони от дома си.
— Виолета Цветанова, прекаляваш — каза той, без да я погледне в очите. — Можеше да го кажеш човешки.
— Точно така го казвам. „Не“ е съвсем нормална дума. Просто във вашето семейство никога не сте я уважавали.
През следващите пет дни в жилището се настани онази особена тишина, която изморява повече от скандал. Пламен Воин ядеше купешки кюфтета, шумолеше с опаковките и с цялото си поведение показваше, че преживява трагедия: жена му беше престанала да бъде домашен сервиз. Живка Асенова се премести при дъщеря си, но и оттам успяваше да изпраща болезнени бодли. Зорница Маришкиа пишеше дълги съобщения в месинджъра, в които думата „мама“ се срещаше по-често от смисъла.
„Помисли ли поне колко ѝ е обидно?“
„Толкова ли е трудно веднъж в годината да бъдете семейство?“
„Пламен Воин е много разстроен, държиш се жестоко.“
Виолета Цветанова не отговаряше.
