Тя само ги преглеждаше, изтриваше ги и след работа не поемаше към вкъщи, а към басейна. Тези трийсет минути във водата ѝ действаха по-добре от всякакви роднински съвети. Там никой не я караше да реже продукти за руска салата, никой не я питаше защо не се усмихва. Прибираше се чак към десет. В жилището я посрещаше миризма на пелмени, мъжко недоволство и чужди очаквания.
Два дни преди юбилея Пламен Воин влезе в спалнята с изражението на човек, който вече се е засегнал предварително, защото знае, че няма да му угодят.
— Чуй ме, имам един въпрос.
— Направо започва да ме хваща страх.
— Мама реши да събираме гостите у Зорница Маришкиа. Само че фурната им е за боклука, горният реотан всичко прегаря. Направи поне твоето месо и онова руло от лаваш. Ние ще ги вземем. Даже няма да се налага да идваш.
— Колко великодушно предложение.
— Виолета Цветанова, моля те, без тези подмятания.
— А как да реагирам? С умиление? Казах ти вече: не.
— Нарочно го правиш. Да демонстрираш характер.
— Не, Пламен Воин. Просто за първи път отказвам нещо, което ми е заседнало напряко в гърлото.
— Заради теб целият празник ще отиде по дяволите.
— Не заради мен. А защото сте свикнали един човек да носи на гърба си целия празник.
Той остана за миг прав, после изрече рязко:
— Станала си злобна.
— Не. Станала съм изморена. Това са различни неща.
В събота Виолета Цветанова излезе от дома си в единайсет. Отиде на фризьор, мина през книжарница, а после седна в кафене до търговския център и чете, докато отвън зад стъклото се нижеха колички, чанти и чужди деца в якета, купени с два номера напред. Не ѝ беше нито весело, нито срамно. Беше ѝ тихо. Сякаш някой за първи път беше изключил онзи абсорбатор у дома, който години наред бучеше направо в главата ѝ.
Телефона беше оставила на без звук. Когато вечерта най-после погледна екрана, видя дванайсет пропуснати обаждания от Пламен Воин, осем от Зорница Маришкиа и кратко съобщение: „Мама е в градската болница. Кръвно. Ела веднага.“
В спешното миришеше на мокри дрехи, лекарства и опънати нерви. Пламен Воин седеше прегърбен върху пластмасов стол. Зорница Маришкиа, облечена в празнична блуза, плачеше така, сякаш най-пострадалият човек в цялата ситуация беше именно тя.
— Какво стана? — попита Виолета Цветанова.
— Какво стана ли? — първа подскочи Зорница Маришкиа. — Стана това, че заради целия този хаос мама едва не припадна. Топлото закъсня, децата събориха една чиния, тя се изнерви, кръвното ѝ скочи. Ако беше помогнала, нямаше да се стигне дотук.
— Какво каза лекарят? — Виолета Цветанова дори не я погледна.
— Засега е хипертонична криза — отвърна глухо Пламен Воин. — Чакаме.
— Сутринта взе ли си хапчетата?
Зорница Маришкиа се поколеба.
— Не знам. От седем беше на крак. Платата, предястията, тортата, гостите…
Виолета Цветанова бавно обърна очи към нея.
— Значи никой не е проверил дали жена с високо кръвно си е изпила лекарствата, но всички сте следили на масата да има тарталетки.
— Не се прави на много умна — сопна се Зорница Маришкиа. — Сега не е моментът.
— Точно сега е моментът. Само че на вас не ви е приятно да го чуете.
От кабинета излезе лекарка — уморена, строга, без капка излишна нежност.
— Близките на Асенова?
— Да.
— Състоянието е стабилизирано. Не е инсулт. Кръвното е скочило заради стрес, преумора и пропуснати лекарства. Утре донесете халат, чехли и вода. И следващия път, ако жената е над шейсет, не я карайте цял ден да тича около банкет.
Зорница Маришкиа пак се разплака. Пламен Воин наведе глава. А Виолета Цветанова внезапно не усети гняв, а само лепкава, тежка умора. Всички бяха възрастни хора, а се държаха така, сякаш животът е училищно тържество и най-важното е масата да изглежда прилично.
На следващия ден тя занесе в болницата необходимите вещи и термос с бульон. Живка Асенова лежеше необичайно притихнала, без онази своя обичайна командирска осанка. Просто възрастна, изтощена жена.
— Дойде — каза тя вместо поздрав.
— Дойдох.
— Зорница Маришкиа не можа ли?
— Зорница Маришкиа има деца, мъж, задръствания и много крехка душевност. С други думи — положението е сериозно.
Свекървата затвори очи.
— Не хапи. Главата ми се пръска.
— Тогава да минем без излишни приказки. Донесох ти дрехи и бульон.
— Ти ли го свари?
