— Разбира се, че не. Взех го от някакъв случаен човек на спирката.
Живка Асенова дори се усмихна за миг, но веднага лицето ѝ се сви от болка.
— Все трябва да боднеш.
— Ако не бодях, отдавна щях да крещя.
Виолета Цветанова сипа бульона в пластмасова чашка и ѝ го подаде. Свекървата отпи няколко глътки, задържа чашата в ръце и след кратко мълчание попита тихо:
— Пламен Воин идва ли?
— Сутринта. Постоя десет минути и хукна към работа.
— А Зорница Маришкиа?
— Обади се. Каза, че ѝ било трудно да гледа такива неща.
— Ясно.
В това кратко „ясно“ имаше повече истина, отколкото във всички семейни разговори през последните десет години.
Когато дойде денят за изписване, Зорница Маришкиа внезапно се оказа ужасно заета. Ту децата не можела да остави, ту майсторът в банята щял да идва, ту мъжът ѝ бил против, ту малкият кашлял, а възрастен човек, разбира се, имал нужда от спокойствие.
Същата вечер Пламен Воин седеше в кухнята, въртеше лъжицата между пръстите си и говореше повече на масата, отколкото на жена си:
— Не знам какво да правим. Да наемем гледачка? Скъпо е. А и мама не понася чужди хора.
— Значи мен ме понася? — попита Виолета Цветанова.
— Недей да започваш.
— Аз нищо не започвам. Вие започвате всеки път, когато ви стане удобно.
Той вдигна очи към нея. За пръв път погледът му не беше раздразнен, а объркан.
— Виолета Цветанова, сериозно те питам. Какво да направим?
Тя го погледна и изведнъж ѝ стана съвсем ясно: най-безпомощни в цялата тази история не бяха жените. Най-безпомощен беше човекът, на когото цял живот му бе било удобно никога да не взема решения.
— Ще я вземем у нас — каза тя.
— Наистина ли?
— Да. Но го казвам веднъж и пределно ясно. Аз не съм прислужница, не съм отдушник за чужди нерви и не съм безплатна болногледачка. Ще помогна на човек да се възстанови. Ако започнат заповеди, претенции и опити някой да ми се качи на главата — приключваме още същия ден.
— Благодаря ти.
— Не на мен ми благодари. По-добре се научи поне нещо да правиш сам, без майка ти и жена ти да стоят от двете ти страни.
Първите дни след прибирането Живка Асенова беше необичайно кротка. После познатият тон започна да се прокрадва.
— Виолета Цветанова, кашата е много гъста.
— Долейте си малко гореща вода.
— Виолета Цветанова, по рафта има прах.
— Вземете кърпа.
— Виолета Цветанова, отвори прозореца.
— Отворен е. Просто не сте забелязали.
На четвъртия ден Виолета Цветанова застана на прага и каза спокойно, без да повишава глас:
— Нека се разберем веднага. Вие сте тук, защото имате нужда от грижи. Аз готвя, пера, напомням за лекарствата и ви водя на прегледи. Но повече няма да проверявате как живея и няма да ми давате нареждания. Ако не ви устройва — обадете се на Зорница Маришкиа. Може пък изведнъж всичките ѝ обстоятелства да изчезнат.
Живка Асенова стисна устни.
— Говориш грубо.
— Но ясно.
— Само казах за праха.
— Не. Проверихте дали старият начин още действа. Не действа.
Свекървата мълча дълго. После, съвсем неочаквано, кимна.
След този разговор въздухът в апартамента сякаш олекна. Вечер Живка Асенова сядаше в кухнята и бавно белеше зеленчуци, колкото да не се чувства като ненужна вещ. Виолета Цветанова приготвяше вечерята, слушаше приглушения глас на телевизора от стаята и си мислеше, че истинската тишина е моментът, в който вече не трябва непрекъснато да оправдаваш своето „не“.
Една вечер свекървата заговори сама:
— Моята свекърва беше по-лоша от мен. Много по-лоша. Минаваше с пръст по рафтовете, а пред гости казваше, че готвя чорба като квартирантка. Тогава си мислех: само да доживея, аз ще знам как трябва. А май просто съм предала нататък онова, което сама съм търпяла.
— Семейна щафета по тормоз — каза Виолета Цветанова.
— Май така излиза. Само че знаеш ли кое е най-грозното? Наистина вярвах, че държа семейството здраво. А всъщност само съм строявала всички.
— На някои това им беше доста удобно.
— За Пламен Воин ли говориш?
— За кого другиго. Много изгодна позиция е — цял живот да стоиш между майка си и жена си, да не решаваш нищо и после да въздишаш колко сложни били жените.
Живка Асенова остави ножа настрани.
— Чух го как на балкона говореше със Зорница Маришкиа: „Виолета Цветанова ще помърмори и пак ще го направи.“ Знаеше ли?
Виолета Цветанова застина с кърпата в ръце.
— Не. Но звучи точно като него.
— А аз, стара глупачка, чак в болницата разбрах кой дойде веднага при мен и кой изведнъж се оказа затрупан с уважителни причини.
