Виолета Цветанова усети как на езика ѝ напира хаплива реплика, но този път думите не излязоха. Живка Асенова беше улучила прекалено точно.
Същата вечер Пламен Воин се прибра късно. Влезе в кухнята, настани се на стола и си придаде онова важно изражение, с което обикновено започваше разговори, чиито последици трябваше да понесе някой друг.
— Виолета, трябва да поговорим.
— Говори — отвърна тя. — Само без дълги предисловия.
— На Зорница Маришкиа ѝ трябват пари. Захванали са ремонт, майсторите ги притискат. Можеш ли да дадеш сто хиляди от премията? За два месеца, не повече.
Виолета го погледна толкова спокойно, че той пръв се смути.
— Не.
— Даже няма да го обсъдим?
— Какво точно да обсъждаме? Преди месец бях безсърдечна, а сега изведнъж трябва да се превърна в кредитна каса?
— Това е сестра ми.
— А това са моите пари.
— Пак се инатиш.
— Не, Пламен. Просто престанах да съм удобната.
От стаята се чу гласът на Живка Асенова — неочаквано ясен и твърд:
— И много правилно.
Пламен се обърна рязко.
— Мамо, сериозно ли говориш?
— Повече от сериозно. Стига сте се правили, че Виолета е длъжна да оправя целия ви безпорядък. Зорница живее за пред хората и все чака някой да я подхване, когато затъне. А ти цял живот седиш между две жени и си въобразяваш, че това било мир. Не е мир. Това е да вършиш всичко с чужди ръце.
— Благодаря, мамо. Страхотна подкрепа.
— В момента не теб подкрепям. Най-после ми дойде умът в главата. Не Зорница ме хранеше, не тя ме поеше, не тя ме водеше по лекари. И ти също не беше този, който тичаше. Затова не смей да гледаш жена си като портмоне.
Лицето на Пламен пребледня.
— Вие двете какво, съюз ли направихте?
— Не — каза Виолета. — Просто за пръв път разговорът не започва с предварителната присъда, че аз съм виновна.
Той стана и се прибра в стаята, затръшвайки вратата. Но вече нямаше предишната сила в този жест. Приличаше на човек, който току-що е разбрал, че старият номер повече не минава.
След няколко дни Живка Асенова повика Виолета при себе си.
— Ела, седни. И не се стряскай, не умирам.
— С такова начало човек може да побелее още на прага.
В скута на свекървата лежеше дебела папка с документи.
— След смъртта на мъжа ми и след като продадохме вилата, ми останаха едни пари. Не са кой знае колко. Пазех ги за черни дни, мислех някога да ги дам на Пламен. Но сега реших друго. Ще вземеш част от тях и ще заминеш сама да си починеш.
Виолета дори не успя да се усмихне недоверчиво.
— Шегувате ли се?
— Не. За всички тези години ти изля толкова сили в този дом, че вече и на мен ми е тежко да го гледам. Човек трябва да има поне малко живот, който да не се върти около чужди претенции и чужд глад.
— Няма да взема.
— Ще вземеш. Приеми го като обезщетение за морални щети. И не възразявай. Прекалено дълго бърках реда с контрол. Достатъчно.
Виолета седна на ръба на стола и изведнъж осъзна нещо просто, но неприятно. През цялото време тя не беше воювала само със свекърва си. Беше се борила с цял начин на живот, в който жената трябва да носи всичко мълчаливо, да се усмихва, да не роптае и дори да благодари, че изобщо я броят за част от семейството. А най-странното беше, че първа го изрече на глас именно онази жена, от която Виолета най-малко очакваше човешки жест.
В коридора входната врата хлопна. Пламен надникна в кухнята.
— Ще пиете ли чай?
— Ще пием — отговори Живка Асенова преди Виолета. — И ти ще седнеш. Ще се учим да живеем, без да стоварваме всичко върху една жена. Започваме с най-лесното: за майските празници при Зорница ще отидеш да помагаш ти сам. А Виолета ще замине да си почине.
— Къде? — обърка се той.
Виолета погледна през прозореца. От покривите капеше вода, в двора ръмжеше боклукчийски камион, съседка мъкнеше мрежа с картофи, а до входа няколко хлапета пушеха и се преструваха, че никой не ги забелязва. Обикновена пролет в покрайнините на Плевен — кална, шумна, без никакви обещания. И въпреки това на нея изведнъж ѝ олекна.
— Където поискам — каза тя. — Май най-сетне имам право на това.
И беше странно. Не защото свекърва ѝ внезапно се оказа не най-страшният човек в този дом. А защото светът не се променяше от красиви думи, нито от велико помирение. Променяше се в мига, в който някой престанеше да те смята за удобна. Понякога — дори онзи, който години наред пръв се е възползвал от това.
