– Тази нощ съм на смяна – подхвърли Антон Цветанов, като едва докосна бузата ми с устни.
Дори обувките не си беше свалил. Стоеше в антрето като паметник на собствената си важност и съсредоточено ровеше в телефона си. От него виждах само темето и онова познато изражение, с което човек сякаш предотвратява глобална цифрова катастрофа.
– Пак ли охлаждаш прегрели сървъри? – показах се в коридора, подсушавайки ръцете си с кърпа. – Нали щяхме да говорим за преместването край морето? Обеща да разгледаш варианти.
– Мария Александрова, моля те, не започвай – вдигна очи само за миг и веднага отново се скри зад екрана. – Трябват ни пари. Трийсет хиляди лв. на месец за нощни дежурства не се намират на улицата.
Гледах гърба му, който бързо се отдалечаваше, и си мислех, че съпругът ми е истински алхимик. За последните седем месеца беше прекарал на своите „дежурства“ точно двеста и дванайсет нощи. Само че злато в семейния ни бюджет не се появяваше. Напротив – парите изчезваха по някакъв почти мистичен начин.
Аз работех на три места, водех счетоводството на четири фирми и понякога не помнех как изглежда дневната светлина. Спестените ми петстотин хиляди лв., отделени за първа вноска по ипотека, Антон Цветанов беше „инвестирал“ в някакъв изключително обещаващ курс за невронни мрежи. Накрая тези мрежи явно бяха усвоили само едно умение – да зануляват банковите ми сметки.
Минаха два часа, но сънят така и не дойде. Мислите ми бръмчаха в главата като досадна муха. Погледът ми се спря върху таблета, който мъжът ми в бързината беше оставил включен на холната масичка. На екрана светеше разделът за геолокация – функция, която активирахме преди три години, когато изпадах в паника, че мога да се изгубя в гората, докато събирам гъби.
Взех устройството и за секунда пръстите ми застинаха над дисплея. Синята точка, обозначаваща местоположението на нашия „герой на труда“, се намираше съвсем не там, където би трябвало да бъде.
