Точката изобщо не светеше в някой бизнес център насред града. Беше застинала на улица „Оптиков“, при това в сградата на Перинатален център номер две.
— Любопитно — промълвих към празната спалня. — Явно сървърите на търговския център са ги преместили в родилното. Или Антон Цветанов тайно е решил да се преквалифицира в акушер-програмист.
Поръчах такси и се опитах да дишам бавно и дълбоко, както обясняваха в онези клипове за вътрешен мир, които гледах нощем заради безсънието. Колата пристигна почти веднага. За двайсет и седемте минути път успях да преброя всички улични лампи и да оставя 642 лв. от последните си честно изкарани пари.
Пред портала на родилния дом имаше почти тържествена тишина, разкъсвана единствено от далечен кучешки лай. Слязох от таксито и се скрих в сянката на стара липа. Нощният хлад се промъкваше под тънкия ми халат, а сърцето ми блъскаше като строителен къртач. Въпреки това се насилих да стоя неподвижно.
Минаха четирийсет и три минути, преди тежките стъклени врати най-сетне да се отворят. На прага се появи Антон Цветанов. В походката му нямаше и следа от изтощение след уж „тежката смяна“. Той внимателно придържаше за лакътя руса жена с палто в пудрен цвят, а тя притискаше към себе си вързопче с яркосиня панделка.
— Внимавай, слънце — долетя до мен гласът му, толкова нежен, че ми се прииска да проверя дали ушите ми не ме лъжат. — Стъпалата са хлъзгави, държа те.
Двамата тръгнаха към сребристия кросоувър, чийто кредит изплащах вече две години, пестейки дори от прилични чорапогащници. Антон отвори вратата като истински кавалер, помогна на дамата да седне и закрепи детското столче с такава увереност, сякаш цял живот само това беше правил. От устата ми вече се надигаше фразата: „Хубава смяна.“
