— Василе! Какво правиш на бетона?! И без яке!
Торбите се изплъзнаха от ръцете на Зорница Радославова и се стовариха върху стъпалата. Бутилката с мляко се търкулна надолу, удряйки глухо по бетона, но тя вече не чуваше нищо. На площадката между втория и третия етаж седеше шестгодишният ѝ син. Слабичките му рамене, покрити само с тънка тениска с динозавър, потреперваха от студеното течение във входа. Беше прегърнал коленете си и плачеше без звук — само устните му се кривяха, сякаш се страхуваше дори да изхлипа.
— Мило мое, какво е станало? Та ти си замръзнал!
Момчето вдигна към нея зачервените си очи.
— Баба каза… че докато не се извиня… няма да ме пусне вътре.
— За какво?! — Зорница хвана малките му длани и започна да ги топли с дъха си.
— Казах, че супата не е вкусна. Само това казах. Мамо, нали ти ми казваш, че не е хубаво да се лъже. А тя се развика, че съм нахален, и ме изблъска навън. Нареди ми да седя тук и да си помисля. И да не чукам.
Пред очите на Зорница изникна как детето натиска звънеца, а от другата страна никой не отваря. Как накрая се свлича върху ледения под, защото краката му вече не го държат. Десет минути? Половин час? Гърдите ѝ се стегнаха болезнено, сякаш някой беше пристегнал ребрата ѝ с тел.
Сутринта Иванка Калинова сама предложи да погледа внука си. Зорница се беше учудила — свекърва ѝ рядко помагаше без скрит упрек, — но си беше помислила: може би отношенията най-сетне се оправят. Беше излязла само за малко до магазина. А ето какво се беше получило от бабиното „ще поседя с него“.
Зорница свали жилетката си, наметна я върху сина си и го притисна силно.
— Край, миличък. Мама е тук. Хайде.
Вдигна го на ръце — лек като врабче — и натисна звънеца. Държа бутона дълго, без да го пуска.
Вратата не се отвори веднага. На прага застана свекърва ѝ — по халат, но с подредена прическа и червило по устните. Държеше се като обидена владетелка.
— Най-после се появи — изсъска тя. — Вземай си възпитателя. Три часа варих супа с кокал, а той ми заявява: „Бабо, не е вкусно.“ Представяш ли си как се чувства човек?
Зорница остави Васил в антрето, но не пусна ръката му. Гласът ѝ стана равен и остър като острие.
— Вие изхвърлихте шестгодишно дете навън.
