Запознанствата онлайн след четиридесет и пет са като хазартна игра – въртиш рулетката с надежда, а вместо печалба все ти се пада или недооценен „гений“, който още дели апартамент с майка си, или самопровъзгласен мислител, започващ срещата с тирада колко ужасна била бившата му. На своите четиридесет и седем вече бях изградила стабилна защита срещу мъжките фантазии и драматични излияния. Ходех на срещи повече по навик, отколкото с истинско очакване – почти както се явяваш на интервю за работа, без да вярваш особено в резултата.
С Кирил обаче всичко тръгна различно още от първото ни съобщение. Засекохме се под публикация за нещо градско и спорът ни в коментарите неусетно прерасна в лична кореспонденция. Три дни си писахме без прекъсване. Той беше на петдесет, отдавна разведен. Нито намек за вулгарен хумор, нито оплаквания от съдбата. В петък ми предложи да вечеряме заедно.
Беше избрал изискан ресторант – от онези, в които музиката е приглушена, сервитьорите се движат почти безшумно, а топлата светлина ласкаво прикрива следите от изминалата работна седмица. Кирил ме посрещна пред входа с елегантен, ненатрапчив букет. Облечен безупречно, с фин аромат на скъп парфюм и открита, спокойна усмивка.
Останахме на масата близо четири часа – и те отлетяха неусетно. Смяхме се до сълзи, връщайки се към студентските си години. Той разказваше увлекателно, с лекота и завидна самоирония. Докато го слушах и се губех в дълбокия му баритон, мислено отбелязвах: интелигентен, възпитан, щедър, забавен.
После сервитьорът донесе сметката и магията започна да се пропуква.
Все още усмихнат на последната ми шега, Кирил извади от портфейла си внушителна черна карта и я допря до терминала.
Прозвуча продължителен, неприятен сигнал.
Младият сервитьор – с изтънчени черти като на британски аристократ – хвърли поглед към дисплея и с хладен, равен глас произнесе: «
