„Недостатъчно средства.“
Усмивката на Кирил се изпари мигновено, сякаш някой я беше изтрил с влажна кърпа.
„Чакайте… това сигурно е грешка“, измърмори той и припряно извади телефона си. Опита да плати през банковото приложение. Терминалът обаче отново изписука със същия зловещ звук.
Сякаш времето спря. Лицето му пребледня, а пръстите му заиграха нервно по екрана. Отвори мобилното банкиране, но интернетът в заведението беше мъчително бавен. Кръгчето за зареждане се въртеше безкрайно, а приложението като че ли реши точно сега да забие.
В главата ми светна предупредителна лампа.
Жиголо. Класически сценарий. След малко ще каже, че си е забравил портфейла или че някоя зла бивша е блокирала сметките му.
Стегнах се, готова за най-лошото.
После обаче го погледнах по-внимателно. Мъжът, който допреди минути излъчваше спокойна увереност, сега приличаше на ученик, изправен на дъската без да знае урока си. По челото му избиха ситни капчици пот. Започна да потупва джобовете на сакото си, сякаш очакваше там да се появи чудодейно спасение.
За човек от старата школа невъзможността да плати вечерята на първа среща не е просто неловък момент. Това е удар право в самочувствието, почти публично унижение.
Сервитьорът стоеше до масата ни с безупречно изражение, зад което прозираше хладно неодобрение към клиенти, които поръчват без да проверят сметката си.
„Анна, аз… кълна се, не разбирам какво става. Вчера ми преведоха бонуса, сумата беше сериозна“, каза той и ме погледна с такава искрена, неподправена тревога, че подозренията ми започнаха да се топят. Той наистина не схващаше какво се случва и изгаряше от срам.
Ако бях на двайсет, вероятно щях театрално да завъртя очи и да си тръгна. Но съм на четиридесет и седем и отлично знам колко безмилостно може да те изложи техниката.
Без да изрека и дума, посегнах към чантата си.
