Потънала в задачи и срокове, изобщо не се връщах към случилото се предната вечер.
Около обяд вътрешният телефон на бюрото ми иззвъня. Момичето от рецепцията звучеше необичайно оживено:
— Анна Викторовна, бихте ли слезли за малко? Има куриер за вас и настоява да ви предаде пратката лично.
Въздъхнах и тръгнах към асансьора, убедена, че ме чакат някакви безкрайни документи за подпис от поредния доставчик. Щом прекрачих прага на фоайето обаче, замръзнах.
Там не стоеше куриер.
Беше Кирил.
Явно бе запомнил името на фирмата ми — споменах го между другото по време на вечерята. Изглеждаше безупречно: изгладен костюм, прясно обръснат, но с изражение на човек, който едновременно се извинява и отива на решителна битка. В ръцете си държеше огромен букет — почти като малък храст — и елегантна подаръчна торбичка.
— Банковата сигурност ми блокира сметката! — изстреля той вместо поздрав. — По-рано същия ден съм се опитал да поръчам дрехи от някакъв съмнителен китайски сайт и са решили, че е измама!
Подаде ми цветята, а аз не издържах и се разсмях насред фоайето.
— Анна, благодаря ти за снощи — каза вече по-спокойно, с истинска усмивка. — Че не ме унизи, не си тръгна демонстративно и просто постъпи човешки.
В торбичката имаше еклери от скъпа сладкарница и ваучер за спа процедура. Стойността им със сигурност надхвърляше многократно цената на онази вечеря.
— За възстановяване на нервите, които ти съсипах пред терминала — намигна той.
Оттогава вече два месеца редовно пием кафе заедно. И нито за миг не съм съжалявала, че тогава не влязох в ролята на обидена кралица, а просто платих сметката. Понякога е достатъчно да не довършиш мъжа в мига, когато се чувства най-неловко и беззащитно. В замяна можеш да получиш нещо много по-ценно — искрена признателност, възхищение и грижа, която не се преструва.
