Съботата ми започна с трясък, който ме изтръгна от съня. Още се излежавах под завивката, когато от кухнята се чу как нещо метално се строполява на пода, а след това – приглушено ругатня. Николай, както обикновено в почивен ден, беше станал по-рано. Той имаше непоклатимото убеждение, че уикендът не е за мързелуване, а за свършване на всичко отлагано през седмицата.
— Елена, ставаш ли? — провикна се той. — Закуската ще изстине!
Протегнах се с нежелание и бавно се измъкнах от топлината на одеялото. Навън ситен майски дъжд чукаше по стъклото, небето беше ниско и сиво, като похлупак. Мисълта да нахлузя гумените ботуши и да тръгна към вилата никак не ме вдъхновяваше, но бяхме решили, че този уикенд ще започнем засаждането.
В кухнята ме чакаше изненада. Николай се суетеше край печката, облечен в моята цветна престилка, и изглеждаше необичайно припрян. Беше нарязал филии, приготвил сандвичи и сипал кафе в две чаши.
— Сядай, трябва да се подкрепим — подаде ми чиния той. — Днес ни чака сериозна работа.
Настаних се срещу него и го изгледах внимателно. Обикновено в събота мърмореше, че се бавя, а сега сам беше направил закуска. Нещо не се връзваше.
— Каква работа? Виж как вали — отпих от кафето. — Да не отложим за утре? И без това мислех да мина през майка ми.
Той се поколеба, завъртя лъжичката между пръстите си и я остави шумно на масата.
— Не, Ели, трябва да отидеш днес. Размислих… време е да се заемем с лехите. Ягодите ще изгният, плевелите сигурно са станали до кръста. Ако не се погрижим сега, после няма да има реколта.
Говореше като по учебник, без да ме поглежда, вперил очи в прозореца.
— Николай, какво става? — оставих чашата. — Ние винаги ходим заедно. Защо тази спешност? Имаш ли нещо за довечера?
— Нямам никакви планове — изправи се рязко и застана с гръб към мен. — Просто ме затрупаха със задачи. В понеделник трябва да предам отчет. Ако и двамата изчезнем, няма да смогна. Ти какво ще правиш вкъщи? Иди, пораздвижи се, въздухът ще ти дойде добре. Ще ти звънна вечерта.
Думите му се нижеха прекалено гладко, сякаш ги беше репетирал.
— Вечерта? — повторих. — Сериозно ли смяташ да ме пратиш сама да копая и мъкна кофи, докато ти си на топло?
— Пак започваш — раздразнението му се появи мигновено. — Работя за нас. А ти обичаш да се занимаваш там.
Да, харесваше ми — когато бяхме заедно. Когато той копаеше, а аз поливах, когато палехме барбекю и се смеехме. Но да стоя сама в празната къща под дъжда? Не беше в списъка ми с желания.
— Не искам сама — заявих твърдо. — Да отидем утре. Или си вземи ден отпуск.
— Решението е взето — гласът му стана твърд. — Колата е заредена, багажа ти е приготвен. Не ми се кара, уморен съм. Отиди, подреди, а утре вечер ще те взема.
Гледах го продължително. Той избягваше очите ми и бършеше вече чистия плот. Интуицията ми крещеше, че нещо крие.
Точно тогава телефонът ми звънна. Диана.
— Ели, какво ще правиш днес? Да идем на кино? Дават комедия, точно за нас — бърбореше тя.
— Май ще ходя на вилата — отвърнах, без да откъсвам поглед от Николай.
— На вилата? В тоя дъжд? Сериозно ли? Там миналата година едва се спасихме от съседските кози! И ще си сама?
— Оградата е висока — опитах се да прозвуча спокойно, макар стомахът ми да се сви.
— А мъжът ти?
— Ще работи.
— Аха, „ще работи“ — изсумтя Диана. — Добре, внимавай. Ако стане нещо, звъниш. И недей да спиш през деня, да не те изненада някой луд.
— Благодаря за успокоението — въздъхнах.
Затворих. Николай се обърна:
— Диана ли беше? Какво искаше?
— Кино. Казах, че имаме планове.
Той видимо се отпусна.
— Така е по-добре. Ние имаме къща и двор, не сме за обикаляне по молове. Хайде, стягай се.
Половин час по-късно стоях на прага с пакет храна и ботуши. Той ме целуна набързо.
— Ключовете?
— В мен са.
— Добре. Карай внимателно.
Още не бях стигнала асансьора, когато вратата вече се затваряше зад гърба ми. Обикновено ме изпращаше до последно.
Пътят до вилната зона траеше около час. Чистачките скърцаха ритмично, а аз премятах в ума си сутрешния разговор. Ако просто беше казал, че иска да остане да работи, щях да разбера. Защо тази престорена бодрост?
Обадих му се от колата.
— Забрави ли нещо? — попита напрегнато.
— Не. Само… какво става с теб днес?
— Нищо. Карай си. После ще говорим, имам служебен разговор.
И прекъсна.
Когато стигнах, поздравих пазача — дядо Горан — и поех по кален път към нашия парцел. Къщата беше до самата гора. Купихме я преди три години, вложихме спестявания, сменихме покрива, вдигнахме нова ограда. Гордеех се с това място.
Спрях пред портата и замръзнах. На нея висеше чисто нов катинар. Лъскав, непознат. Старият ни ръждив липсваше.
Приближих се, извадих ключа си — не ставаше. Сърцето ми се сви. Обиколих към малката вратичка — там беше старият ни катинар. Отключих треперещо и влязох.
Дворът беше подреден прекалено старателно. Пътеките пометени, касисът подкастрен. Между къщата и навеса се вееше простряно пране — избеляло спално бельо, стари тениски и цветни мъжки гащи, които никога не бих купила.
Изкачих стъпалата. В преддверието миришеше на готвено зеле и цигари. По рафтовете имаше чужди съдове. От вътрешността се виждаха силуети.
Влязох.
На масата в кухнята, на моите столове, седяха две жени. Едната — възрастна, пълна, със събрана на кок посивяла коса и остър поглед. Другата — сходна на нея. На котлона клокочеше чайник.
Жената с кока се усмихна лепкаво.
— О, Елена! Дойде! С Пенка си пием чай. Николай каза, че ще минеш.
Замая ми се главата. Николай знаеше?
Втората — Пенка — ме огледа мълчаливо през очилата.
— По какво право… — започнах.
— Влизай, не стой на прага — прекъсна ме свекърва ми Живка. Едва тогава я разпознах. — Ще поживеем тук малко. Николай ни разреши. Място има.
Каза го спокойно, сякаш ставаше дума за кратко гостуване, а не за настаняване с подменени катинари и простряно пране.
Стоях в собствения си дом и усещах как земята под краката ми изчезва. Въздухът натежа.
— Какво правите тук? — попитах с усилие.
— Почиваме — сви рамене Живка. — Не сме чужди. Синът ми е стопанин тук.
— Това е и мой дом — отвърнах. — Купен е по време на брака ни.
Усмивката ѝ се стопи.
— Николай е мъжът. Той реши.
От спалнята ни се оказа, че вече не е наша — по леглото имаше чуждо спално бельо, по тоалетката — евтини шишенца. Дрехите ми бяха натикани в ъгъла на гардероба.
В гостната видях походно легло, бебе и млада жена, която си лакираше ноктите с моя лак.
— Коя си ти? — попитах.
— Нели, дъщерята на Боян — отвърна тя без притеснение. — Това е синът ми.
Затворих вратата и се върнах в кухнята.
Оказа се, че братът на Николай — Боян — имал здравословни проблеми и временно нямало къде да живее. Щели да останат „до есента“.
Позвъних на Николай. Той потвърди спокойно: знаел, разрешил.
Светът ми се разпадаше.
В килера намерих вещите си нахвърляни сред чужди дрехи. От кухнята дочух Живка да казва, че съм разглезена и ще свикна.
Излязох на верандата, позвъних на Диана и ѝ разказах всичко.
— Ти си съсобственик — отсече тя. — Нямат право да се нанасят без твоето съгласие. Ако трябва — викай полиция.
В думите ѝ имаше логика. Къщата беше обща собственост. Никой не беше регистриран тук. Аз имах права.
Стиснах телефона, поех дълбоко въздух и се изправих решително, готова да се върна вътре и да заявя твърдо пред Живка, че трябва да поговорим сериозно.
