Той дълго мълча, после гласът му прозвуча глухо и примирено:
— Боян няма да приеме. Още преди време каза, че смята да живее постоянно на вилата. Искал да влага пари, да довършва пристройката.
— Тогава аз ще си взема малко жилище в града, — отвърнах твърдо. — Останете си там заедно. На мен ми трябва развод и официално поделяне на имуществото. Това е всичко.
— Елена, моля те… нека не стигаме до развод — почти прошепна Николай. — Можем да поправим нещата.
— Вече е късно. Ти направи своя избор в деня, в който прехвърли дела си. Сега аз правя моя. Помисли върху предложението ми. Ако си съгласен да продадем апартамента — ела с документите. Ако не — ще се видим в съда.
Без да чакам отговор, прекъснах разговора.
Диана ме наблюдаваше внимателно. В очите ѝ имаше одобрение.
— Доста рязко — каза тя. — Но така трябва.
— Не е повод за гордост — поклатих глава. — Просто нямам друг изход.
Същата нощ почти не мигнах. Прехвърлях в ума си десетте години брак — запознанството ни, сватбата, как обзавеждахме апартамента, как със собствени ръце градяхме вилата. Всичко се срина за миг. И причината беше една — Николай така и не намери сили да каже „не“ на майка си. За него тя и брат му се оказаха по-важни от съпругата.
На сутринта телефонът звънна рано.
— Съгласен съм — каза той уморено. — Да продаваме апартамента.
— Наистина ли? — не повярвах веднага.
— Говорих с майка. Според нея, ако продадем, Боян ще може да изкупи останалата част от къщата и да я довърши. А ние… ние така или иначе вече няма да живеем заедно.
Последните думи прозвучаха като признание за поражение. Усетих как нещо ме свива отвътре, но останах спокойна.
— Добре. Започваме процедурата. Търсим брокер, подготвяме документите. И подаваме молба за развод.
— Толкова ли бързо?
— Няма смисъл да отлагаме. Колкото по-скоро разделим всичко, толкова по-скоро ще продължим напред.
Той въздъхна тежко.
— Както решиш.
Уговорихме се да се видим след два дни и да уточним детайлите. Когато затворих, дълго стоях неподвижно, втренчена в стената.
Вечерта Диана се прибра от работа и веднага усети промяната.
— Какво стана?
— Приема да продадем апартамента.
— Сериозно? И после?
— Развод, делба… После ще мисля за вилата.
— А къде ще живееш?
— Засега при теб, ако не ти омръзна. След продажбата ще си купя малка гарсониера. Нещо свое.
— Няма да те гоня — усмихна се тя. — Оставай, колкото е нужно.
Прегърнах я.
— Благодаря ти. Без теб не знам как щях да издържа.
— Затова са приятелите — отвърна тя.
Два дни по-късно се срещнахме с Николай в малко кафене. Беше отслабнал, под очите му личаха сенки.
— Донесох всички документи — каза той и ми подаде папка.
Прегледах ги внимателно — нотариален акт, технически паспорт, удостоверения. Всичко беше наред.
— Ще намеря брокер — казах. — Трябва да направим оценка и да пуснем обявата.
Той се поколеба.
— Може би все пак да не бързаме?
— Решението ми не е от вчера — отвърнах спокойно. — Десет години съм мислила достатъчно.
Той сведе поглед.
— Някога ще ми простиш ли?
— Не знам. Сега не ми е до прошка. Трябва да оцелея.
Разделихме се без излишни думи. Аз се прибрах при Диана, а той — на вилата, при новото си „семейство“.
След седмица апартаментът беше обявен за продажба. Оказа се привлекателен — централна локация, добър ремонт. Купувачи се намериха бързо — младо семейство с дете.
Подписахме сделката при нотариус. Ръката ми беше спокойна. Парите се разделиха поравно — по два милиона и триста хиляди лева след всички разходи.
— Какво ще правиш сега? — попита Николай.
— Вече съм харесала студио близо до Диана. А ти?
— Ще дам част на Боян, за да уреди своя дял. И ще си намеря квартира.
— Довиждане, Николай.
— Довиждане, Елена… Съжалявам.
Излязох на улицата с усещане за празнота и лекота едновременно. Един дълъг етап беше приключил.
Месец по-късно вече имах свое жилище — деветнайсет квадрата, но мои. Избирах сама плочки, боя, мебели. Работата по ремонта ми даваше сили.
За вилата не мислех често. Знаех, че там са Живка, Боян, Нели с детето и вероятно Николай. Моят дял стоеше нерешен.
Адвокатът ми обясни, че мога да оспоря преразпределението на дяловете. Изчаках, докато се почувствам стабилна. Когато окачих последните пердета и наредих книгите си, разбрах, че съм готова.
— Искам да започнем дело — казах му по телефона.
— Добре. Подготвяме иск.
Съдът насрочи заседание за началото на септември.
Преди делото Николай ми звънна.
— Можем ли да се разберем без съд? Боян е склонен да върне половината ти дял.
— Нека юристите говорят — отговорих. — Ако има писмено споразумение, ще го разгледам.
Проектът на споразумение се оказа капан — формулиран така, че да се откажа от претенции без гаранции. Отказах.
В съдебната зала атмосферата беше напрегната. От едната страна бях аз с адвоката си, от другата — Николай и Боян с техния защитник. Живка и Нели седяха зад тях и ме гледаха злобно.
Назначиха графологична експертиза. Минаха два месеца.
Накрая съдията обяви заключението: подписът под „Съгласие“ е мой, но този под „Споразумение за преразпределение“ носи белези на фалшификация.
Сърцето ми заби силно.
Решението беше ясно — споразумението се отменя, дяловете се възстановяват по една втора за всеки съпруг. Разноските по делото се възлагат на ответниците.
Спечелих.
Навън слънцето грееше студено. Диана ме прегръщаше, а аз едва осъзнавах, че всичко това е реалност.
— Освободете моята част от къщата — казах тихо на Николай. — Идвам след седмица.
Когато пристигнах на вилата, дворът изглеждаше занемарен. Нов катинар висеше на портата, но имах ключ.
— Дойдох — казах на Боян.
— Видях — отвърна той намръщено.
— Моята стая трябва да бъде свободна.
Живка се възмути, но Боян я спря. Разбра, че законът е срещу тях.
След два дни се върнах с Диана. Стаята беше разчистена. Почистихме къщата, изхвърлихме натрупания боклук. Въздухът стана по-свеж.
Николай стоеше на двора.
— Искам да ти поискам прошка — каза тихо. — Осъзнах грешката си.
— Осъзнаването идва късно — отвърнах спокойно.
Той съобщи, че се изнася от майка си и ще започне начисто. Пожелах му късмет.
Когато останах сама в половината си дом, почувствах тишината като ново начало.
Седмица по-късно отново бях там. Взех мотиката и застанах пред обраслите лехи.
— Време е — прошепнах.
Забих острието в почвата. Земята беше твърда, но поддаваше.
И с всяко движение усещах как миналото постепенно губи властта си над мен.
