Диана преглътна шумно и прошепна:
— Това означава, че той не просто е подарил своята част… а е разместил и твоята.
Стиснах листовете толкова силно, че хартията се нагъна под пръстите ми.
— Не мога да разбера как се е случило — промълвих. — Тук ясно пише: една трета за мен. А преди беше половина. Ние купихме къщата по време на брака. Нотариусът ни вписа с равни дялове. Имам старото удостоверение… поне мисля, че го имам.
— Къде е? — попита тя рязко.
— В шкафа с документите. Или може би на вилата. Всичко държахме заедно с Николай.
Диана изтръгна справката от ръцете ми и я заоглежда внимателно.
— Елена, за да намалее твоята част, ти трябва да си дала съгласие. Подписвала ли си нещо?
— Не! — думата изскочи от мен като вик. — Дори не знаех, че ще прави дарение.
Тя ме изгледа съсредоточено.
— Нещо не се връзва. Или си подписала, без да осъзнаваш, или някой е фалшифицирал подписа ти. И в двата случая не е чисто. Трябва адвокат.
— Сега ли?
— Да, веднага. Познавам един. Офисът му е на „Съветска“. Свърши добра работа по делото на бившия ми.
Тръгнахме бързо. Аз почти тичах след нея, а в ушите ми бучеше само едно: една трета. Същият дял като на Боян — човекът, който до вчера ловеше риба в двора и пушеше на кухненската маса.
Адвокатът ни прие в малък кабинет на втория етаж на стара кооперация. Табелката на вратата гласеше „Гражданско право“. Мъж на около петдесет, с оредяла коса и уморен поглед, ни покани да седнем.
Поставих документите пред него.
— Моля ви, кажете ми дали това е законно.
Той прегледа всичко мълчаливо. Ние с Диана чакахме напрегнато.
— Разкажете ми подробно — каза след малко. — Кога е купен имотът, как е оформен, кой какъв дял е имал.
Обясних всичко от самото начало — покупката, равните части, отношенията с Николай, появата на Боян, дарението.
Адвокатът записваше, кимаше и накрая обобщи:
— Дарението на дела на съпруга ви към брат му е допустимо. Това е негово право. Но намаляването на вашия дял без ваше съгласие — това вече е друг въпрос. Подписвали ли сте нещо?
Замислих се. Миналата есен… Николай беше донесъл куп документи. Обясни, че са свързани с данъци, че общината изисква някакво уточнение. Подписах, без да чета.
— Да — прошепнах. — Подписах нещо.
Диана въздъхна тежко.
— Вероятно сред тях е било и съгласие за преразпределение — каза адвокатът. — Или за дарението. Трябва да изискате копия от вписаните документи. Там ще видим какво точно сте подписали.
Подадохме заявление в Агенцията по вписванията. Казаха ни да изчакаме пет работни дни.
На излизане телефонът ми иззвъня. Николай.
Гласът му беше мек, виновен.
— Елена, в града съм. Може ли да се видим?
Съгласих се. Срещнахме се пред входа на парка.
Той изглеждаше изтощен, небръснат, с почервенели очи.
— Съжалявам — започна веднага. — Направих глупост.
— Коя точно? — попитах студено. — Че подари половината ни дом? Или че ме изгони да спя в килера? Или че ме нарече безплодна?
Той пребледня.
— Не мислех това… изпуснах си нервите.
— Защо го направи? — гледах го право в очите.
— Боян нямаше къде да живее. Майка настоя. Той иска да довърши къщата, да вземе кредит…
— Кредит? — прекъснах го. — Под залог на къщата? Разбираш ли, че ако не плати, ще загубим всичко?
— Ще плати.
— Боян? — гласът ми трепереше. — Човекът с присъда и бутилка в ръка?
Диана се приближи и застана до мен.
— Подписала си съгласие — каза Николай тихо. — Ти знаеше.
— Подписах, защото ми каза, че е за данъци! Излъга ме.
Хората наоколо започнаха да се обръщат.
— Ще оправя нещата — настоя той.
— Аз ще ги оправя. Ще подам молба за развод и ще оспоря всичко.
Той пребледня още повече.
— Не прави това…
Обърнах се и си тръгнах.
Петте дни минаха бавно. Живеех у Диана, спях на дивана ѝ, избягвах обажданията на Николай. Той идваше пред блока, стоеше и пушеше. Аз не слизах.
На петия ден получихме копията.
Сред документите беше договорът за дарение. И моето „Съгласие на съпруг“.
Подписът беше мой. Разпознах го.
Дата — петнадесети октомври.
Спомних си брашното по ръцете, загорялата яхния, думите му: „Подпиши тук, за общината е.“
Бях се доверила.
Адвокатът прегледа документите.
— Съгласие за дарение има. Но ако не сте били пред нотариус за промяна на дяловете, има шанс да се оспори. Нужно е графологична експертиза. Това струва около тридесет хиляди лева.
Сума, която ме накара да замълча.
— Времето е важно — добави той. — Ако братът започне процедура по кредит, може да стане опасно.
Навън въздухът беше студен, а в мен — празно.
Вечерта Диана каза:
— А ако продадете апартамента? Да разделите парите и ти да изкупиш дела на Боян?
Идеята ме удари като ток.
По-късно вдигнах на Николай.
— Имам предложение — казах спокойно. — Продаваме апартамента. Делим сумата. Аз изкупувам частта на Боян или си купувам свое жилище. Ти решаваш какво ще правиш.
Настъпи тишина.
— Сериозна ли си?
— Напълно. Апартаментът струва около пет милиона. Делим ги по равно. С моята част мога да приключа този кошмар.
Той въздъхна тежко, сякаш за пръв път осъзнаваше мащаба на случилото се.
— Боян няма да се съгласи лесно — каза тихо.
— Тогава аз ще действам по съдебен път.
Чух как преглътна.
Разговорът увисна във въздуха, натежал от неизречени страхове, и аз разбрах, че следващият му отговор ще реши дали ще останем врагове в съда или ще намерим начин да се разделим без да унищожим напълно всичко, което някога сме имали.
