– Момиче, кого търсите? – обади се закръглена жена по домашен халат, подавайки се от коридора.
Емилия остана като вкопана на прага на собствения си апартамент. В ръката ѝ тежеше куфарът с колелца, а пръстите ѝ още стискаха ключа. Той беше отключил безпроблемно, както винаги. Само че вместо познатия аромат на кафе, цветя и нейния парфюм, въздухът вътре миришеше на нещо чуждо – на готвено зеле и евтин прах за пране.
– Прибирам се у дома – отвърна тя тихо. – Аз живея тук.
Жената – на около петдесет, с ролки в косата и разширени от уплаха очи – отстъпи назад, сякаш пред нея стоеше привидение.
– Как така живеете? – гласът ѝ трепна. – Ние сме наематели. Имаме договор със собственика, платили сме, имаме разписки…
Емилия направи крачка, после още една. Колелцата на куфара изтракаха по плочките и тя го остави до стената. Огледът ѝ беше машинален, почти безчувствен. На закачалката висяха непознати якета. До вратата – мъжки маратонки и малки детски сандали. От кухнята се чуваше тракане на съдове и нечий глас.
– Мамо, кой е? – показа се мъж на около трийсет, облечен в анцуг и разпусната тениска. Когато видя Емилия, лицето му се стегна. – Вие коя сте?
– Николай! – извика жената към него. – Твърди, че това е нейният дом!
Без да им отговаря, Емилия ги заобиколи и надникна в хола. Там, където стоеше диванът ѝ – купен след месеци спестяване – на пода седеше момче на около седем години и редеше конструктор. Телевизорът гърмеше. Вместо подредените ѝ книги с твърди корици, на масичката имаше пластмасови чинии с остатъци от храна и чаши с потопени пакетчета чай.
– Моля ви, излезте – каза тя спокойно, макар вътрешно да кипеше.
– Няма да мръднем – отвърна Николай и скръсти ръце. – Платили сме за месеца напред. Имаме подписан договор. Вие всъщност коя сте?
Първоначалният страх на жената бе изчезнал, заменен от подозрителна твърдост.
– Наехме жилището от Симеон Орлов – заяви тя отчетливо. – Разполагаме с копие от личните му данни и разписка. Ако имате проблем, говорете с него.
Името прониза Емилия като игла. Симеон. Нейният съпруг. Осем години брак. Човекът, на когото бе оставила ключовете, когато замина за триседмична командировка. Той обеща да полива цветята и да наглежда дома.
– От кога сте тук? – попита тя глухо.
– Трета седмица – отговори Николай. – Нанесохме се на девети. Нищо не сме пипали от вещите на собственика. Подписахме дори, че носим отговорност за запазването им.
Погледът на Емилия се спря върху вратата на спалнята. Тя беше заключена с катинар.
– Това пък какво е? – посочи тя.
– Симеон каза, че вътре държи лични неща – сви рамене Николай. – Забрани ни да влизаме. Ключът е при него.
Собственикът… Горчива усмивка премина по лицето ѝ. Истинският собственик беше тя. Апартаментът в центъра на града ѝ бе наследство от баба ѝ, която цял живот спестяваше за него. Емилия уреди документите, плащаше данъците, направи ремонта със собствени средства. А сега Симеон Орлов се разпореждаше тук като господар.
Тя извади телефона си. Обаждането остана без отговор. Второ – също. Написа съобщение: „Прибрах се. В жилището ми има непознати. Очаквам обяснение.“ Натисна „изпрати“.
– Казвам се Емилия – обърна се тя към жената, опитвайки се да овладее треперенето в гласа си. – Това жилище е моя собственост. Никога не съм го давала под наем и не съм упълномощавала никого да го прави. Човекът, подписал договора с вас, е съпругът ми. Нямал е право.
Лицето на жената пребледня. Николай обаче се изчерви и пристъпи напред.
– Вашите семейни проблеми не ни засягат – каза остро той. – Платили сме двадесет и пет хиляди лева плюс депозит. Няма къде да отидем.
– Има – отвърна Емилия хладно. – Давам ви два часа да съберете багажа си.
– Как си позволявате…
– Николай – прекъсна го майка му, хващайки го за ръката. – По-добре се обадете на Симеон Орлов. Той ще изясни всичко.
Но Симеон не вдигаше. Нито на нея, нито на съобщенията. Сякаш беше изчезнал. Емилия набра свекърва си, после сестра му, дори негов приятел. Никой не знаеше къде е. „Каза, че заминава по спешност“, отвърна майка му с тон, който предполага, че това обяснява всичко.
Спешност… Емилия се усмихна горчиво. Тя работеше в голяма компания и често пътуваше по задачи. А той – на половин щат в малък офис, с доходи, които едва покриваха личните му разходи. През всичките тези години тя издържаше домакинството. Апартаментът бе неин. Кредитът за колата – също на нейно име и тя го изплащаше. Дори почивките плащаше сама.
– Ще започнете ли да се събирате или да извикам полиция? – попита тя, влизайки в кухнята.
На масата, където някога стояха саксиите ѝ с теменужки, сега се мъдреше трилитров буркан с кисели краставици и мазен тиган.
Момчето в хола бе спряло да играе. Гледаше я уплашено изпод козирката на шапката си.
– Мамо, ще си ходим ли? – прошепна то.
Жената по халат – очевидно неговата баба – направи крачка към детето, а в очите ѝ се четеше нарастваща паника.
