– Всичко е наред, Драгомире – каза тя тихо, клекнала пред него. – Сега ще оправим нещата. Обещавам ти, всичко ще се нареди.
Емилия сви пръсти в юмруци. Беше ѝ жал за тях. Тези хора не подозираха, че нахлуват в чужд живот. Не те бяха виновни, че Симеон се беше оказал… какъв всъщност? Измамник? Хитрец? Или просто мъж, решил да печели от нейния имот, без дори да я уведоми.
Тя се отправи към банята. Хавлиите ѝ ги нямаше – вместо тях висяха избелели, евтини кърпи с непознат мирис на прах за пране. Козметиката ѝ беше изчезнала – шампоани, кремове, всичко. В ъгъла стоеше детско гърне, а върху пералнята бяха разхвърляни мъжки чорапи.
Емилия излезе, извади телефона си и набра районния полицай. С Николай беше безсмислено да спори – тук трябваше законът да говори.
След около четиридесет минути униформеният пристигна. Млад мъж с уморен поглед и тефтер в ръка. Изслуша внимателно и нея, и наемателите. Прегледа договора им, където като наемодател фигурираше „Симеон Орлов“ – съпругът на Емилия.
– Разполагате ли с документи за собственост? – обърна се той към нея.
– Разбира се.
Тя отвори неразопакования си куфар в антрето и извади папка. Нотариален акт. Актуална справка от имотния регистър. Платени данъци. Всичко беше на нейно име.
Полицаят въздъхна и се обърна към семейството.
– Ситуацията е неприятна, но сте се нанесли без съгласието на собственика. Лицето, което ви е дало жилището, не е имало право да го отдава. Ще трябва да го освободите.
– Ние сме платили! – избухна Николай. – Двадесет и пет хиляди лева плюс пет хиляди депозит! Имаме разписка!
– Търсете си правата от човека, който е взел парите – спокойно отвърна полицаят. – Можете да подадете жалба за измама. Но да останете тук нямате право. Това е самоуправство.
– Какво самоуправство? – гласът на Николай се изви. – Подписахме договор! Вписахме му личните данни!
– Договор с човек, който не е собственик и няма пълномощно, е нищожен – повтори служителят хладно.
Мария Яворова се разплака. Детето също избухна в сълзи и се вкопчи в коленете ѝ.
– Къде да отидем? – нареждаше тя през сълзи. – Дойдохме от провинцията, Николай си намери работа… Нямаме нищо друго!
Емилия ги гледаше и усещаше тежест в гърдите. Не искаше да изхвърля никого на улицата. Но не можеше и да позволи да живеят в дома ѝ, сякаш тя самата е натрапник.
– Как се казвате? – обърна се тя към жената.
– Мария Яворова.
– Госпожо Яворова, давам ви три дни – каза Емилия и се изненада колко твърдо звучи гласът ѝ. – Три дни да намерите друго място. По закон мога да настоявам за незабавно освобождаване, но не искам детето ви да спи по гари.
Полицаят я погледна с лека изненада, но не възрази.
Николай понечи да протестира, ала Мария го хвана за ръката и му прошепна нещо успокояващо.
Емилия написа заявление, остави копия от документите и излезе на площадката. Облегна се на студената стена и затвори очи за миг.
Телефонът ѝ завибрира. Най-после Симеон.
– Еми, не се палѝ – гласът му звучеше виновно, но не достатъчно.
– Къде си? – попита тя кратко.
– В командировка съм. Изпратиха ме спешно.
– Не ме лъжи. Обадих се в офиса ти. Никой не те е пращал никъде.
Отсреща настъпи мълчание – дълго и издайническо.
– Мога да обясня – започна той. – Просто имаме финансови трудности. Реших да поема инициатива.
– Инициатива е да измиеш чиниите или да изхвърлиш боклука – гласът ѝ потрепери. – Да дадеш чужд апартамент под наем без знанието на собственика е престъпление, ако случайно не си разбрал.
– Какво престъпление? Намерих наематели, ще плащат редовно, щяхме да стабилизираме бюджета…
– Бюджета? – повтори тя. – Решил си да „стабилизираш“ финансите ни чрез моя имот. Без да ме питаш. Без предупреждение. Дори си сменил ключалката на спалнята ми, сякаш аз съм гост тук.
– Нека се видим и да поговорим спокойно.
– Ще говорим сега. Къде са ключовете от апартамента? И от катинара на спалнята?
– У мен са.
– Връщаш се и отключваш. Или ще извикам ключар и ще разбия вратата. Но след това ти повече няма да прекрачиш прага.
Отново пауза. Тя чуваше тежкото му дишане.
– Не можеш да постъпиш така. Все пак сме семейство.
– Мога – отвърна Емилия и прекъсна разговора.
Слезе пред блока и седна на пейката. Погледът ѝ се вдигна към прозорците на собствения ѝ дом. В хола светеше. И в кухнята също. Представи си как непознати хора седят на масата ѝ, спят на дивана ѝ, ползват вещите ѝ.
Спомни си как преди осем години с гордост беше показвала жилището на Симеон. Как избираха заедно тапетите, мебелите, пердетата. Как той ѝ прошепна: „Тук ще сме щастливи.“ А тя вярваше на всяка дума.
Сега седеше на студена пейка пред входа, изтласкана от собствения си дом. Не, поправи се мислено – не беше изгонена. Тя сама излезе, за да не каже нещо непоправимо, за да не вдигне скандал пред детето и да не превърне болката си в сцена, за която после да съжалява.
