Телефонът в ръката ѝ отново избръмча – този път със съобщение от Симеон. Дълъг текст, накъсан, пълен с обяснения и оправдания. „Исках да направя нещо добро“, „Мислех, че ще се зарадваш“, „Нали сме семейство, всичко е общо“.
Общо. Емилия горчиво се усмихна. Между тях никога не е имало „общо“ в истинския смисъл. Имаше нейната заплата, която постъпваше редовно по сметката, и неговите разходи, които тя покриваше без много въпроси. Просто досега не си беше позволявала да го назове така ясно.
Тя се изправи от пейката, изтупа палтото си и пое към метрото. Тази нощ щеше да прекара при приятелка. А на сутринта – при адвокат.
Защото случилото се не беше просто нахлуване в дома ѝ. Днес тя видя съпруга си без маска. И този образ се оказа по-плашещ от всички непознати, които бяха прекрачили прага ѝ.
На следващия ден я посрещна Анна Калинова – адвокатка около четиридесетте, със съсредоточен поглед и навик да върти химикалката между пръстите си, докато слуша. Прегледа документите внимателно, без излишни емоции.
– Случаят ви е неприятен, но съвсем не е изключение – каза спокойно тя. – Съпругът ви няма право да се разпорежда с личната ви собственост без изричното ви съгласие. Дори и да сте в брак. Дори и да твърди, че действа „в интерес на семейството“.
– Мога ли да го изведа от жилището? – попита Емилия. – Адресната му регистрация не е тук, но живее при мен от години.
– Възможно е – кимна Анна Калинова. – Но процедурата е по-сложна, отколкото при временни наематели. По принцип съпрузите имат право да ползват жилището на другия, ако няма брачен договор. Във вашия случай обаче има важна подробност – апартаментът е придобит преди брака. Той е изцяло ваша лична собственост. Съпругът ви няма дял в него.
Емилия слушаше и усещаше как нещо тежко се настанява в гърдите ѝ. До вчера не беше мислила за раздяла. Или поне не сериозно. Но след безсънната нощ на чуждия диван, след стотиците препрочетени съобщения, в които оправданията се преплитаха с очевидни лъжи, тя разбра, че границата е премината.
– Искам да си тръгне – произнесе твърдо. – Не непременно днес, но скоро. А хората, които е настанил… те трябва да освободят жилището незабавно.
Адвокатката ѝ обясни стъпка по стъпка какво следва. Емилия записваше механично, с чувството, че всяка дума я отдалечава от живота, който смяташе за свой. Този живот приключи в мига, когато отвори вратата и видя непознати обувки в антрето.
Два часа по-късно тя отново прекрачи прага. Наемателите си бяха у дома – Мария Яворова миеше чинии, Николай седеше на кухненската маса с чаша чай, а детето им играеше на телефона.
– Говорих с адвокат – каза Емилия, като застана в хола. – Разполагате с два дни. След това ще подам жалба и ще започна съдебна процедура. Не желая да стигаме дотам, затова ви моля да намерите решение възможно най-бързо.
Мария Яворова избърса ръцете си в кърпа и излезе при нея.
– Емилия, повярвайте, търсим вариант. Николай още днес ще оглежда стаи. Но ние преведохме всички пари на Симеон Орлов – депозит, първи наем. А той вече не вдига телефона.
– Това не е мой проблем – отвърна тя, макар вътрешно всичко да се сви. – Давам ви три дни. Използвайте ги разумно.
Николай се изправи. Беше висок, с уморени, зачервени очи.
– Не бихте ли ни дали поне седмица? – попита тихо.
– Не мога. Съжалявам. Това е моят дом. Аз не съм го отдавала под наем и искам да се върна в него.
– А съпругът ви? – Мария притисна ръце до гърдите си. – Той какво ще каже?
– Съпругът ми повече няма да живее тук – произнесе Емилия ясно. Думите увиснаха тежко и необратимо. – Така че това вече не е аргумент.
Тя се отправи към спалнята си, заключена с катинар. Ключ нямаше, затова повика ключар. Мъжът пристигна след час и отвори без излишни въпроси.
Вътре цареше безпорядък. Гардеробите зееха отворени, дрехи бяха нахвърляни по пода, а на стола висеше старата тениска на Симеон. Но най-смущаващото бе купчина документи на нощното шкафче, пристегнати с ластик.
Емилия ги разтвори. Копие от договор за наем с настоящите наематели. Още един договор – с други имена. И трети. Симеон беше отдавал апартамента неведнъж. В продължение на шест месеца, на кратки периоди, така че тя да не забележи по време на честите си командировки.
Тя седна на леглото, сякаш подът се беше разтворил под краката ѝ. Половин година лъжи. Половин година непознати хора в дома ѝ, докато тя отсъства. Половин година уверения, че „наглежда цветята“ и „проверява тръбите“. Половин година двоен живот.
Телефонът звънна. Симеон.
– Разбила си вратата? – попита той вместо поздрав.
– Намерих договорите – отвърна тя спокойно. – Давал си апартамента под наем и преди, нали?
Отсреща настъпи мълчание – продължително и показателно.
– Исках да ти кажа – изрече накрая. – Но ме беше страх.
– От какво?
– От реакцията ти.
– Имало е защо – каза сухо тя. – Кога направи дубликат на ключовете?
– Миналата година.
Емилия затвори очи. Спомни си как през лятото той постоянно излизаше, говореше за „допълнителна работа“, за нови възможности. Тя вярваше, че е намерил начин да допринася повече за бюджета им. А той през цялото време отдаваше жилището ѝ на чужди хора и прибираше парите.
