Мисълта, че е давал дома ѝ на непознати, прибирал е пари и ги е харчил за нещо, което дори не смее да назове, я прониза като студена игла.
– Къде са тези средства? – попита тя рязко.
– Трябваше ни… покривах задължения.
– Какви задължения? – гласът ѝ стана твърд.
– Емилия, не по телефона. Нека се видим и ще ти обясня.
– Не. Ще ми обясниш сега.
Отсреща се чу колебание, тежко поемане на въздух. Тя усети как той увърта – или лъже, или премълчава най-важното. А може би истината беше толкова неприятна, че дори тя не искаше да си я представя.
– Имаш три дни – отсече тя. – Ела и си прибери всичко. Благодаря ти поне за това, че не си посегнал на документите и бижутата ми. Ключовете ще оставиш в пощенската кутия.
– Сериозно ли? Гониш ли ме? – в гласа му се появи искрено изумление, сякаш не беше предвидил, че действията му ще имат последици.
– Да – отвърна спокойно Емилия. – Гоня те.
Тя прекъсна разговора, стана от леглото и започна да събира не своите, а неговите вещи – дрехи, папки, зарядни, всичко, което му принадлежеше.
След два дни апартаментът беше отново празен. Наемателите си тръгнаха – Николай намери стая в общежитие в покрайнините, а Мария Яворова замина с внука си на същото място, докато открият по-достъпно жилище. Емилия им даде пет хиляди лева за път и първи разходи. Не от съжаление, а за да не носи усещането, че е постъпила безсърдечно.
Симеон дойде нощем. Нито се обади, нито предупреди. На сутринта тя намери ключовете в пощенската кутия и сгънат лист хартия: „Грешиш. Исках най-доброто за нас. Никога не оценяваш усилията ми.“
Прочете редовете два пъти. После ги накъса и ги пусна в коша. „Исках най-доброто“… Да представяш измамата като грижа – в това той винаги е бил майстор. За осем години брак беше свикнала: Симеон рядко поемаше вина. Винаги имаше оправдание, винаги някой друг беше виновен.
Сега обаче това нямаше значение.
Седмица по-късно тя подаде молба за развод в районния съд. Към документите приложи копие от нотариалния акт, разпечатки на договорите за наем, открити в спалнята, и екранни снимки от кореспонденции, в които той признаваше, че е отдавал жилището без нейно съгласие.
Адвокатът ѝ, Анна Калинова, беше откровена:
– Процедурата ще е бърза. Нямате деца. За подялба почти няма какво – апартаментът е твой, колата също е на твое име, макар и на кредит, който ти изплащаш.
– Ако реши да спори? – попита Емилия.
– Може да поиска част от съвместно придобитото. Но реално такова почти липсва.
– Нека опита – отвърна тя без колебание. – Не ме е страх.
Яростта ѝ се беше изпарила още на третия ден. На нейно място остана странна празнота. Осем години не се заличават лесно – това са навици, споделени пътувания, вътрешни шеги, тихи вечери. Дори когато човекът до теб се окаже различен от представата ти, не можеш просто да го изтриеш от паметта си.
Но можеш да го извадиш от живота си.
Емилия смени всички ключалки, монтира алармена система и постави камера в антрето. Когато пътуваше по работа, отваряше приложението на телефона си и виждаше празния коридор – доказателство, че никой не влиза без разрешение.
Научи се сама да се грижи за цветята – преди заминаване ги подреждаше в леген с вода. Уредите проверяваше чрез системата за „умен дом“. Дори изхвърлянето на боклука вече не ѝ се струваше досадно – оказа се, че не е непосилна задача.
Месец след развода телефонът ѝ иззвъня от непознат номер. Ако беше разпознала гласа, вероятно нямаше да отговори.
– Емилия, здравей… – прозвуча Симеон, едновременно гузно и самоуверено. – Как си?
– Кажи направо какво искаш.
– Просто… липсваш ми. Можем ли да се видим?
– Защо?
Настъпи пауза. Тя чуваше как търси подходящите думи.
– Искам да ти се извиня. Истински. Осъзнах грешките си. Може ли още един шанс?
– Осъзнал си, че си отдавал апартамента ми зад гърба ми? Или че те изгоних? – попита хладно.
– Ами… и двете.
– Не – каза тя. – Ако наистина беше разбрал, щеше да ме оставиш на мира. Нямаше да настояваш за среща.
Тя прекрати разговора и блокира номера.
Същата вечер седеше в кухнята с чаша чай от джинджифил и гледаше през прозореца към тихия вътрешен двор. Старите липи още бяха голи, но пролетта щеше скоро да ги облече в зелено.
Мислеше за бъдещето. Работата ѝ, домът, приятелите, пътуванията – всичко това беше останало. Само човекът, който би трябвало да е спътник, се оказа временен пътник.
Болеше ли? Да. Разочароващо ли беше? Също. Но не и фатално.
Спомни си думите на баба си, която ѝ завеща този апартамент: „Имотът не е най-важното, Емилия. Домът трябва да е твой не само по документи, а по усещане. Ако в него се настанят чужди хора – вече не е дом.“
Тогава не беше разбрала смисъла. Сега разбираше напълно.
Тя изми чашата, изгаси лампата в кухнята и влезе в спалнята. На нощното шкафче лежеше папка с новите документи – делото беше насрочено, всичко вървеше към своя край. Прегледа последната страница, после я прибра внимателно.
„Ще се оправя“, помисли си. Може би не веднага, но със сигурност.
А Симеон ще остане там, където му е мястото – в миналото.
Ключовете от този дом вече принадлежат само на нея.
