— С това няма да излезеш. Свали го. Изглеждаш като библиотекарка на погребение на котката си.
Боян повдигна презрително презрамката на роклята ми с два пръста, сякаш държеше нещо съмнително. А роклята беше кадифена, винтидж, преработена от стария сценичен костюм на майка ми.
— Бояне, това е „Шанел“ от осемдесет и пета. Почти — опитах да се усмихна, макар че вътрешно бях свита на топка. — Класика е.
— Класика ли? Това е вехтория, Елена! — гласът му се изви нагоре, а на шията му изпъкна онази вена, която пулсираше всеки път, когато стане дума за пари или за „провинциалното“ ми семейство. — Майка ми има юбилей. Ще дойдат хора от общината. Самият Димитър Борисов ще присъства! А ти приличаш на… на архиварка, забравена между прашни папки.
Погледнах отражението си. Срещу мен стоеше слаба жена с огромни, уплашени очи и нелепа перлена нишка около шията. Може би наистина развалях фасадата му? Може би не се вписвах в бляскавата му картина?
— И какво предлагаш да облека? Розовото с лурекс, което обожаваш? — изпуснах жлъчна забележка. Така се защитавам — хапя, когато ми се плаче.
Той метна върху леглото лъскава торба от скъп бутик.
— Това. Майка го избра. И, моля те, махни онези твои… семейни реликви.
Вътре ме чакаше рокля в отровно зелено, къса до неприличие, с деколте, в което спокойно можеше да се побере томче на Николай Радославов.
— Няма да я сложа — казах тихо. — Не съм циркова атракция.
Боян се приближи толкова, че усетих дъха му — скъп коняк, примесен с нещо друго. Страх. Той се боеше от тази вечер повече, отколкото аз.
— Ще облечеш това, което ти казвам. Или оставаш вкъщи. Всъщност не — ще дойдеш и ще се усмихваш. Но ще седиш там, където ти посоча.
Трясна вратата след себе си. От удара от рафта падна снимката от сватбата ни. Вдигнах я. Стъклото беше разцепено точно по средата — линия, която разделяше лицата ни. Почти поетично.
Облякох черната си рокля. Закопчах на ревера брошката на баба — сребърно клонче с потъмнели гранати. Нека приличам на вдовица. Тази вечер щях да погреба брака си.
Ресторант „Версай“ напълно оправдаваше името си. Златната орнаментика пълзеше дори по первазите, а кристалните полилеи висяха толкова ниско, че сякаш щяха да се потопят в салатите.
Всичко блестеше — бижута, часовници, усмивки. Гостите искряха като витрина на скъп магазин, а вечерта тепърва набираше скорост.
