В средата на залата се извисяваше свекърва ми — Донка Живкова — величествена и непоклатима като ледоразбивача „Тихомир Каменар“ сред замръзнало море. Беше облечена в тежка брокатена рокля до земята, а по шията, ръцете и ушите ѝ проблясваше толкова злато, че човек можеше да се притесни дали гръбнакът ѝ ще издържи.
Боян ме остави още на прага.
— Постой тук. Ще мина да поздравя когото трябва — измърмори той и се изгуби сред лъскавите костюми и изкуствените усмивки.
Не мина и минута и до мен се появи зълва ми — Камелия. Момичето, което беше убедено, че Мария Борисова е инфлуенсърка с кулинарен канал.
— О, Елена! — изгледа ме тя от глава до пети с такова презрение, че цветята във вазите сякаш повехнаха. — Защо си толкова… траурна? Боян да не е спестил от стилист?
— Харесвам естествения вид, Камелия — отвърнах спокойно.
— Разбира се. — Тя се наведе към мен с престорена загриженост. — Между другото, мама ме помоли да ти кажа нещо. На централната маса няма да сядаш. Там са партньорите, инвеститорите, важните хора. Всичко е разпределено.
Студ пропълзя по ръцете ми.
— А моето място къде е?
Тя посочи небрежно към дъното на залата, почти до вратата за кухнята.
— Ей там. При фотографите и озвучителя. Ще чуваш отлично и… няма да пречиш.
Обърна се на токовете си и отплува към прожекторите.
Намерих маса номер петнайсет. Краката ѝ се клатеха, а до нея стърчеше огромна тонколона, от която басът на Иван Калинов блъскаше право в слепоочията. Срещу мен седеше намръщен звукорежисьор и без ентусиазъм дъвчеше тарталетка.
— Свободно ли е? — попитах.
— Сядай, госпожо — промърмори той. — Само после да не се оплакваш, че е шумно.
Измина цял час. Боян нито веднъж не погледна към моя ъгъл. Беше до майка си, отдясно, наливаше вино, смееше се гръмко и отметваше глава назад. Там, сред парите, влиянието и ласкателствата, той се чувстваше като риба във вода.
А аз — като далечна братовчедка от забравено село, въпреки че съм родена в Пловдив, край Марица. Сервитьорите ни заобикаляха с майсторството на илюзионисти — масата ни сякаш не съществуваше.
— Извинете! — опитах се да спра една млада сервитьорка. — Може ли чаша вода?
— Обслужването е по ред, изчакайте — отвърна тя сухо, без да ме удостои с поглед.
Озвучителят се подсмихна.
— Недей да се хабиш. Ние сме декор. Ако искаш сандвич, имам домашни.
Извади от раницата си пластмасова кутия. Миризмата на салам ме накара да преглътна с усилие.
Погледът ми отново се върна към Боян. Той разпалено убеждаваше побелял господин с безупречен костюм. Мъжът слушаше лениво, кимаше пестеливо.
Внезапно Донка Живкова почука с вилица по чашата си. Глъчката заглъхна.
— Скъпи мои! — гласът ѝ, усилен от микрофона, изпълни всяко кътче на залата. — Днес съм истински щастлива. Тук са всички, които обичам. Синът ми, дъщеря ми, нашите партньори!
Следваше дълго изброяване — имена, титли, заслуги. Моето име не прозвуча. Аз бях просто „съпругата на Боян“ — аксесоар към неговия статус, който тази вечер удобно бяха прибрали в килера.
Когато започнаха тостовете, реших, че е време поне да отида и да ги поздравя лично.
