Поех си дъх и реших, че поне е редно да поднеса поздравленията си лично. Каквото и да ставаше, възпитанието ми не позволяваше да остана в сянка. Изправих се, притискайки към гърдите си малката кутийка с подаръка — старинна порцеланова фигурка, която издирвах почти шест месеца — и тръгнах към централната маса.
Разстоянието ми се стори безкрайно. Проправях си път през редица втренчени лица, в чиито погледи се четеше любопитство, примесено с осъждане.
Боян ме забеляза, когато бях само на няколко крачки. Чертите му се изкривиха. Скочи толкова рязко, че столът зад него се прекатури, и застана пред мен като стена.
— Накъде си тръгнала? — изсъска той тихо, но достатъчно силно, за да го чуят най-близките.
— Искам да поздравя майка ти — отвърнах, а гласът ми предателски потрепери.
— Върни се на мястото си. — Пръстите му се впиха в лакътя ми. — Не ме излагай.
— С какво те излагам? С това, че съм ти съпруга?
— С вида си! — прошепна яростно. — Погледни се. Тук не ти е мястото. Ти си чужда. Никой няма нужда от високопарните ти приказки за изкуство. Махай се.
— Боян, боли ме… — опитах се да се освободя.
— Ще те заболи повече, ако ти спра картите — изръмжа той и ме блъсна назад. — Върви си в ъгъла. И да не си посмяла да отвориш уста.
В този миг музиката секна — диджеят сменяше парчето. Последните му думи отекнаха в настъпилата тишина така ясно, сякаш бяха произнесени през микрофон:
— …ЗНАЙ СИ МЯСТОТО, ПРИКАЧЕНА! ТУК СИ САМО ОТ СЪЖАЛЕНИЕ!
Стотици погледи се обърнаха към нас. Донка Живкова застина с вилица във въздуха. Камелия прикри устата си, но очите ѝ се смееха.
Стоях насред залата и имах усещането, че кожата ми е одрана. Лицето ми пламтеше. Искаше ми се подът да се отвори и да ме погълне заедно с лъскавия златист паркет.
— Какво каза? — прошепнах, ала в гробната тишина думите прозвучаха като вик.
Боян разбра, че е прекалил, но гордостта му не му позволи да отстъпи. Вместо това нанесе последния удар.
— Казах да не се навираш при хората с твоя смешен подарък. Изчезни. Разваляш празника. Охрана! Изведете дамата — явно ѝ е прилошало.
Към нас се насочи едър мъж, широк като гардероб.
— Елате с мен — произнесе ниско той и протегна ръка.
Стиснах кутийката толкова силно, че картонът се намачка. Сълзите, които цяла вечер удържах, рукнаха. Това беше краят. Не просто на вечерта — на всичко, което бях смятала за свой живот.
Обърнах се да избягам, но краката ми сякаш се вцепениха. Токът ми се заклещи в процепа на паркета и аз залитнах.
— Махнете си ръцете.
Гласът не беше висок, но носеше такава власт, че охранителят отдръпна дланта си мигновено.
От масата встрани, скрита в сянката на една колона, се изправи мъжът, когото бях зърнала по-рано — седеше сам, пиеше вода и не разговаряше с никого.
Беше висок, с напълно побеляла коса и профил, остър като изсечен от камък. Носеше обикновено сиво сако, но то стоеше по него с достойнство, каквото дори най-скъпите костюми в залата не можеха да придадат на притежателите си.
Той се приближи бавно към нас, а почукването на бастуна му по пода звучеше като отброяване на секунди.
