Почукването на бастуна му по пода отекваше равномерно — сякаш някой отброяваше последните секунди преди присъда.
В залата настана гробна тишина. Боян пребледня до сиво. Донка Живкова бавно се надигна от стола си и изпусна вилицата, която звънко изтрака върху порцелана.
Непознатият застана пред мен. В погледа му нямаше съжаление. Имаше любопитство. И ледена ярост.
— Боян, така ли беше? — попита той спокойно, без дори да го удостои с пряк поглед.
— Да… А вие сте? — мъжът ми се опита да звучи уверен, но гласът му предателски изскърца.
Сивокосият не му обърна внимание. Очите му се спряха върху брошката ми.
— Това Цветан Александров ли е? Ранна изработка? — тонът му стана мек, почти уважителен.
— Не, ателие на Живко Данаилов — отвърнах несъзнателно и подсмъркнах. — Сребро с гранати. Наследство от семейството.
Лицето му се озари от усмивка — топла и истинска, която преобрази строгите му черти.
— Съпругата ви има изискан усет, млади човече. За разлика от вас. И за разлика от цялата тази… — той направи кръг с бастуна си към позлатените стени и кристалните полилеи — …пародия.
— Кой сте вие изобщо? — пискливо се намеси свекърва ми. — Охрана! Как е възможно външен човек да се разхожда тук?
Мъжът най-сетне се обърна към нея.
— Донка, наистина ли не ме разпозна? Или предпочиташ да забравиш кой ти осигури първия милион лева, когато започваше с онова магазинче през деветдесетте?
През масите премина шепот като вятър. Донка Живкова пребледня и тежко се отпусна обратно на стола, притиснала гърдите си.
— Лю… Любомир Балкански? — прошепна Боян, сякаш не вярваше на очите си. — Собственикът на холдинга? Но вие… нали живеете в Лондон?
— Върнах се, за да видя на кого възнамерявам да поверя управлението на клона — отвърна той хладно и го прониза с поглед. — И видях достатъчно. Дребнав самодържец с лоши маниери, който не заслужава и прашинка от достойнството на жена си.
После вниманието му отново се насочи към мен.
— Елена, нали? Чел съм вашите текстове за архитектурата на Пловдив. Пишете изключително.
Леко се поклони и ми подаде ръката си.
— Тук въздухът е наситен с евтин парфюм и още по-евтини характери. Колата ми чака отпред. Каня ви да вечеряме на място, където дамите не биват унижавани.
Наведе се към мен и прошепна толкова тихо, че само аз го чух:
— Хвани ме под ръка. Нека видят с кого си. Днес ти си кралицата, а те — просто фон.
Погледнах към Боян. Стоеше вцепенен, с отворена уста, нелеп в скъпия си костюм. После към свекърва ми, която нервно отпиваше вода с треперещи пръсти.
Изправих гръб. Докоснах брошката — същата, която нарекоха „вдовишка“. И положих ръката си върху лакътя на Любомир Балкански. Платът на сакото му беше груб и топъл.
— С удоволствие — произнесох ясно, така че всички да чуят.
Прекосихме залата бавно. Тишината беше толкова плътна, че се чуваше как кадифето на „траурната“ ми рокля прошумолява при всяка крачка. Никой не посмя да проговори.
На прага се обърнах за миг. Боян още стоеше в средата на помещението — дребен, изгубен, почти смешен сред блясъка. Не изпитвах злорадство. Само лекота.
Току-що бях погребала брака си. А прощалната церемония се оказа повече от достойна.
