Мобилният телефон затрепери настойчиво и продължително, толкова рязко, че Диана Калинова веднага усети – нещо не е наред.
— Диана, къде си? Татко реши засега да остане при нас — гласът на Радостин Воин звучеше неловко. — Най-после продаде апартамента си. Нямаш нищо против, нали?
Стомахът ѝ се сви. За миг си представи Стоян Валентинов в техния двустаен апартамент — сутрешното му покашляне, тежките му стъпки, погледа над рамките на очилата.
— Разбира се, че нямам — излъга тихо тя.
Успя да си тръгне по-рано от санаториума. По пътя си мислеше: ще се прибера, ще приготвя нещо вкусно, ще посрещна съпруга си усмихната и подредена.
Но вкъщи я чакаше съвсем различна картина.
Ключът влезе в бравата, но вратата не се отвори — отвътре беше поставена верижката. Диана позвъни.
— Кой е? — изрева познат глас.
— Стоян Валентинов, аз съм, Диана.
След кратко мълчание вратата се открехна. Свекърът ѝ надникна, облечен в халат — този на Радостин.
— А-а, върна се. Раничко май.
Стоян Валентинов не беше от хората, които се отпускат. Пенсиониран по стаж, но с енергия, на която и младеж би завидял.
„Това е моят дом“, искаше да каже тя, ала преглътна.
Влезе и онемя. Любимото ѝ кресло беше натикано в ъгъла. На мястото му стоеше старият разтегателен диван от балкона. Телевизорът бе преместен така, че да се вижда от кухнята. По масата бяха разхвърляни вестници. Свекърът ѝ, въпреки възрастта си, беше размествал мебелите с такава решителност, сякаш командваше строителна бригада.
— И сега бих работил, ако не бяха тези бумащини — отбеляза той, сядайки с вид на човек, който провежда съвещание. — В пенсия съм, но не съм изключен от строя.
— Къде са ми цветята? — попита тя, усещайки как гласът ѝ изтънява.
— Кои цветя? А, онези изсъхнали бодливи неща? Изхвърлих ги. Само прах събират.
Диана се втренчи в празния перваз. Пет години беше събирала и отглеждала сукулентите си — пресаждаше ги, поливаше ги внимателно, грижеше се за тях като за живи същества.
— Защо го направихте? — прошепна тя.
— В едно домакинство всичко трябва да има смисъл. Моята Албена Варненска го разбираше.
Отново Албена. Починалата му съпруга неизменно беше пример за всичко — разумна, практична, безгрешна. За разлика от Диана.
В кухнята вече се чуваше тракане. Стоян Валентинов не стоеше бездействащ — щом се събудеше, веднага намираше нещо за пренареждане или поправяне.
— Радостин къде е? — попита тя.
— На работа, къде другаде. Днес ще се забави до осем.
— А вечерята?
— Ще я приготвиш. Аз вече огладнях.
Тя остави чантата си и започна да мие съдовете. В главата ѝ кънтяха думите на съпруга ѝ: „временно“. Колко трае „временно“, когато някой вече е донесъл собствения си диван?
Свекърът се настани пред телевизора и усили звука докрай.
— Може ли малко по-тихо? — попита тя.
— Защо да е тихо? Цял живот съм бил сред шум — в казарми и по строежи. Най-сетне съм у дома и ще си живея по моите правила.
Тя само кимна. Учителка е — търпението ѝ би трябвало да е безгранично.
Приготви вечерята без дума — салата, кюфтета, гарнитура. От хола се чуваха възклицания:
— Пак същата глупост по новините!
Когато Радостин се прибра, Диана го прегърна силно.
— Липсваше ми — прошепна тя.
— И ти на мен.
— Синко, сядай — повика ги Стоян Валентинов. — Диана е готвила.
На масата свекърът опита кюфте и се намръщи.
— Малко са сухички. Албена добавяше сметана в каймата.
Радостин погледна съпругата си виновно.
— Татко, много са вкусни.
— Е, ти какво ще кажеш — няма да критикуваш жената. Аз обаче съм прям човек.
След вечерята Диана разчистваше, а Радостин ѝ помагаше.
— Дълго ли ще остане баща ти? — попита тя тихо.
— Не, само докато си намери ново жилище.
— Колко време ще отнеме?
— Месец, най-много два.
Два месеца. Тя си представи ежедневието — забележки, сравнения, тихо стъпване из собствения ѝ дом.
— Не може ли да наеме нещо временно?
— Това е баща ми, Диана. Как да го отпратя?
Разбира се, не може. Добротата на Радостин беше една от причините да се влюби в него. Понякога обаче именно тя се обръщаше срещу тях.
Легнаха късно. От хола се носеше мощно хъркане, което разтърсваше стените. Тя не можа да заспи до зори.
В шест сутринта телевизорът изрева с поредното скандално предаване.
— Може ли по-тихо? — извика тя от спалнята.
— Свикнал съм да ставам рано. И младите трябва да стават рано — здравословно е!
Радостин не помръдна — можеше да спи и при артилерийски грохот.
На закуска Стоян Валентинов отново намери повод за забележка.
— Кафето е слабо. Албена го правеше по-силно.
— Ще направя по-концентрирано — отвърна Диана.
— Няма нужда. Не всеки умее като моята Албена.
Тя стисна зъби. Албена Варненска беше починала преди две години, но в този дом присъстваше постоянно — като мярка за съвършенство.
Така мина седмица. Всяка сутрин — силен телевизор. На обяд — критика за яденето. Вечер — поучения как трябва да се държи една съпруга.
— Албена никога не противоречеше на по-възрастните — обясняваше той. — Знаеше, че опитът струва повече от парите.
Диана слушаше и мислеше, че Албена просто е била удобна — без възражения, без собствен глас. Идеалната жена от едно друго време.
А тя искаше друго — да гледа филми вечер, да готви каквото обича тя и съпругът ѝ, да подрежда дома си по свой вкус.
Да живее в собствения си апартамент според собствените си правила.
— Нека намерим някакъв баланс — предложи една вечер Радостин. — Татко е труден, но му липсва майка. Дай му време.
— Колко още?
— Още месец-два.
Месеците станаха четири. Стоян Валентинов не бързаше да търси ново жилище. Защо да го прави, когато тук му беше удобно — готвят му, перат му, а той може спокойно да гледа телевизия и да раздава непоискани съвети, сякаш домът отдавна е негов.
